25 юни, 2009

Саркози на бурка ли се прави?

Тъй като тия дни явно сме на темата за толерантността и приемането на различните от нас, публикувам една статия от Пол Проуз, на която попаднах в блога на Фабианското общество, за носенето на т.нар. бурка.

Публикувам с разрешението на автора, тъй като моето лично мнение съвпада до голяма степен с неговото.


Ярко заглавие красеше първата страница на вчерашния "Дейли експрес": "Забранете бурката тук в Британия".

Носейки се на гърба на Саркози, различни групи твърдяха, че мюсюлманските жени трябва да бъдат освободени от това да бъдат "затворници зад екран".

Може би много хора ще се съгласят с френския президент.

Но няма нищо лошо, когато една религия настоява последователите й да носят нещо публично - независимо дали е бурка, роба, кучешка верижка или костюм на банан. Проблемът идва само тогава, когато подобни религиозни задължения напускат областта на свободния избор и се налагат от държавата на индивидите със сила.

Разбира се, трябва да бъдем реалисти. Дори в едно плуралистично общество, решението на много хора да носят одежди, свързани с религията, може би не е наистина тяхно в някои случаи. Огромен културен или семеен натиск може често да се крие зад решението на даден индивид да носи подобни дрехи.

От друга страна, трябва да признаем, че всички срещаме натиск да се съобразяваме с различни социални "норми". Тези норми може да се различават според културата, възрастта и произхода ни. Вярно е разбира се, че различните хора се сблъскват с различни норми, с които да се съобразяват и с различни нива на натиск. И въпреки това никой, който живее в човешкото общество не е изключен от подобни обществени очаквания. И тези очаквания може да поставят много сериозни проблеми, които често нямат лесни отговори.

В крайна сметка, най-доброто, което можем да направим, е да си подсигурим, че ще живеем в общество със законова рамка, която ни позволява - възможно най-много - да живеем животът, който си избираме. Не трябва да бъдем поставяни под законови изисквания да живеем определен живот, който някой друг е избрал за нас. Така че, ако някой иска да носи бурка, къса пола или панталони в нашето общество, трябва да е свободен да го прави.

Говорейки от чисто лично ниво, признавам, че намирам бурките за малко депресиращи.

Но от друга страна, реакцията ми е същата към хора, които носят сандалите си с чорапи.

И не скачам към заключението, че подобно облекло трябва да бъде забранено. (Е, не винаги.)

За съжаление, френската политика на laicite (приблизително - секуларизъм в държавното управление) в момента застрашава да наложи именно вида нетолерантност, която е призвана да предотврати. Независимо дали произходът й е религиозен или секуларен нетолерантността пак си е нетолерантност.

Освен това, през цялата си история, французите постоянно са се обличали в смехотворни костюми, така че едва ли са в позицията да хвърлят камъни.

Така че, читатели на "Дейли експрес", наистина ли искате общество, в което държавата решава какво можете и не можете да носите?

Актуализация:
Още един интересен анализ в Scoop44.

23 юни, 2009

Сезонът на парадите

И аз като Радан се чувствам натъжен, че след година отново трябва да водим същите спорове и да си говорим същите неща по отношение на т.нар. "гей-парад". От друга страна обаче през тази година имах различни поводи да се занимавам с т.нар. "ЛГБТ проблематика" и забелязах нотки на промяна на обществените настроения. Разбира се промяната не може да бъде постигната за една нощ, нито дори за една година, но поне аз смятам, че дори само говорейки открито по темата, се движим в правилната посока.

Преди всичко искам да изразя подкрепата си към шествието и целите му. БСМ вече направи това и се гордея, че това е единствената политическа организация, заедно с ПП "Зелените", която има смелостта да застане публично срещу истеричното крякане и прикритото недоверие.

Под "истерично крякане" имам предвид изявите на нео-фашисти като Боян "Расате" Станков и на студентите-богослови, които, с благословията на БПЦ, проведоха анти-шествие по улиците на София.

Не ме разбирайте погрешно, изобщо не смятам да отнемам правото на дадена група хора да защитава или протестира дадени събития.

НО - това трябва да се случва в рамките на закона.

А изказванията, че хомосексуалността е: содомия, перверзия, извращение или ДОРИ ненормална са незаконни по силата на няколко основни нормативни акта, които се прилагат в тази страна:

1. Конституцията на Република България
2. Европейската харта за правата на човека
3. Договорът за Европейски съюз

Според които в хомосексуалността НЯМА НИЩО НЕНОРМАЛНО и че към тези хора не може да бъдат прилагани каквито и да е различни стандарти.

И след като:
Религиозните общности в България
Държавните институции
Еколозите
Миньорите
Царските офицери и пр.

Могат да провеждат свои собствени публични събития (няма значените дали протести или празненства), няма причина хората с различна от доминантната сексуална ориентация да не могат да го правят.

Съгласен съм с Радан, че не става въпрос просто за ЛГБТ-хората, а за толерантността към различните като цяло. Но това е битка, която трябва да се води всеки ден и по всеки удобен повод и чест прави на ЛГБТ-хората, че са готови да излязат на улицата и да се борят за изконните си права.

И преди съм казвал, че толерантността на означава да сегрегираш/скриеш някъде различните, а да признаеш, че дори малцинството има правото на същите права и свободи, каквито и ти.

Цивилизационен избор

Другото голямо нещо, което ми направи впечатление в истерията около шествието през последните дни беше делението на реакциите.

От едната страна (анти), както вече казах, са БПЦ, силно-вярващите християни и нео-фашистите (не поставям знак за равенство между тях!)

От другата страна посолствата на 10 държави като: САЩ, Германия, Франция, Норвегия, Белгия, Нидерландите и пр. Общо все държави, в които обществото е толкова недоразвито и зациклило, че няма накъде повече...

Няма как да не изведем заключението, че отношението ни към различните не е просто вътрешен или някакъв дребен частен въпрос. То определя по-широкият избор, който трябва да направим.

Аз съм направил този избор и точно заради това ще участвам в Парада на гордостта.

Тъй като не искам тази публикация да става прекалено дълга няма да коментирам друг основен аргумент "Нямам нищо против гейовете, ама да не се афишират". Петя има отлична статия по темата.

14 юни, 2009

Ликуйте, консерватори!

България се очертава като блестящ пример за победата на консервативното дясно.

Политическият процес в страната ни все повече е белязан от една основна характеристика: намаляване на демократичността.

Нарушения и измами при провеждане на изборите. Купуване на гласове или дори принуждаване за гласуване за определени формации.

Разбира се нито една съвременна консервативна формация не би подкрепила подобни извращения, заглавието е заигравка със сантиментите на някой мои приятели и познати, които се идентифицират като консерватори.

Но по същество случващото се в България е еманация на традиционния консерватизъм - там където държавата се е оттеглила и не съществува, на нейно място идват силните люде, които пазят народа от самия него.

За консерваторите още от времето на Едмънд Бърк (който се възприема за баща на тази идеология) пример за подражание е светът преди Френската революция. Е, България днес по много неща прилича на Франция отпреди революцията или дори на Прусия от доста по-късни години. Но с избори, които да осигурят международна и вътрешна легитимност на системата.

Феодализмът, който наблюдаваме в части от българската територия, е проявление на този идеал - широките безпросветни маси имат своите естествени лидери, които да се грижат за тях. Дотолкова, че да им определят за кого да дадат гласа си. В замяна на това обгрижване масите нямат право на никаква отчетност от страна на лидерите си за това, което те вършат от тяхно име в "кралския двор".

Индустриалното крепостничество (което с модерната икономика, никак не е ограничено до индустрията) - при което работниците на определени предприятия биват заставяни да гласуват "до 10 сутринта" срещу заплахата, че ще изгубят и мизерното възнаграждение от 200лв., на което разчитат за физическото си оцеляване, също е проява на тази система. Техните началници разчитат на тяхната "вяра", а в замяна им обещават "да се погрижат за тях". Отново условието е да не им се търси отчетност.

Системата на политическо представителство е така изградена, че да осигури възпроизвеждането на един и същи "елит". Независимо от лицата, които се завъртат в публичното пространство, основните играчи (които някои наричат и с по-нелицеприятната дума "кукловоди") остават същите, тъй като тяхното влияние е гарантирано от порочната система на правене на политика и от зависимостта на видимите политическите играчи от финансите на тази ограничена и скрита прослойка, която по същество съставлява олигархията в България.

В тази обстановка навярно много хора биха посочили с пръст съгражданите ни - които продават гласа си, които гласуват на принципа на стадото, мотивирани от първосигнален страх (дали от намаляване на пенсиите или от нов "Възродителен процес") и дори тези, които се отказват доброволно от правото си да участват в политическия процес - и биха казали "Ето, народът не е готов за свободата си, не е дорасъл умствено за правото да избира сам съдбата си", точно както са твърдяли и някои от по-старите ни първенци.

И въпреки уважението ми към тези, които споделят ценностите на една традиционалистка идеология, ще кажа, че не това е пътят, който България трябва да следва днес. Страната ни днес има нужда от прогресивни реформатори, които да поставят в дневния ред на обществото проблемите и решенията, които ще го направят проспериращо и устойчиво. Ще си позволя да формулирам три от тях, които според мен са водещи:

1. Реформа на политическата система - която ще консолидира демокрацията и ще гарантира легитимността й като единствена форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на българските граждани.
2. Осъществяването на европейския социален модел - който може да позволи на обществото ни да се възстанови от ценностната и икономическата криза и който ще го направи устойчиво на всички вътрешни и външни сътресения, способно да се развива и занапред.
3. Гарантирането на човешките права - които да осигуряват достойното и пълноценно участие на всеки български гражданин в обществото, независимо от неговите социални или битови особености.

Смятам, че политическите лидери, които първи успят да формулират подобна програма с лекота биха спечелили доверието на обществото.

12 юни, 2009

Кой губи, когато всички партии печелят?


Гражданите.

В неделя отново станахме свидетели на рекордно ниска избирателна активност - 37,49% според ЦИКЕП.

Почти всички анализатори и политици отчетоха това като успех. Успех, защото била по-висока от тази на частичните избори за ЕП през 2007г.

Има някои разлики обаче

1 - След по-малко от месец предстоят Парламентарни избори - най-важни за бъдещето на Републиката. В такъв момент да не можеш да мотивираш малко повече от 1/3 от избирателите да упражнят правото си е израз на върховна политическа импотентност.

2 - Още повече, че се намираме в повратен за страната ни момент. Вътрешните проблеми, изострените до краен предел отношения с партньорите ни от ЕС, икономическата криза - всички тези проблеми правят българите неспокойни за бъдещето им и би трябвало да ги подтикнат към участие и към насочване към по-силни и умели лидери.

Два примера ми идват веднага на ум - президентските избори във Франция през 2007 и тези в САЩ през 2008г. И в двата случая видяхме рекордновисоки нива на изборна активност (~80% ~70%), оспорвани до последния момент състезания и избор на разумни и балансирани лидери.

3 - И чисто статистически България е доста под средната за ЕС избирателна активност.

Всички тези фактори и критично ниското ниво на гражданско участие е символ за провала на цялата политическа класа - от най-ляво до най-дясно. От най-старите и калени политически лидери, до белобрадите прохождащи лъвчета.

Политиците на прехода и тези, които в момента си проправят път, за да ги наследят, се явяват напълно неспособни да формулират ясна и устойчива алтернатива на управлението на страната.

Затънали в споровете за миналото или в консервирането на порочните модели, установени по време на управлението, нито една от сериозните политически сили и нейните лидери не могат да зададат дневен ред, който да гарантира консолидацията (тоест оцеляването - защото все още има нужда от това) и развитието на демокрацията в България.

Не случайно нито една партия не залегна в предизборните си послания на правото на преференциално гласуване.

От друга страна 16% от гласувалите са се възползвали от него. (Почти колкото т.нар. контролиран вот, който политическите анализатори оценяват на около 16,5%). Това показва, че българските граждани имат нужда от повече и по-качествена демокрация.

А съответно и от демократични лидери с проект за развитието на страната ни.

03 юни, 2009

Какво означава "преференциално гласуване"?

Тъй като няколко различни човека ми зададоха този въпрос, реших да напиша практическо ръководство как се гласува преференциално и какво означава това.

Ето тук вече обясних какви са моите аргументи да смятам преференциалното гласуване за изключително важно. Нека сега ви обясна накратко какво значи да се гласува преференциално.

Илюстрацията е от блога на Иван Янакиев, който също има много добро обяснение на преференциалното гласуване.

И така какво значи "преференциално гласуване"? Ще ползвам примерната "бюлетина" за онагледяване, макар тя да е съвсем различна от реалната, с която ще гласуваме в неделя.

Нека си представим, че на предстоящите избори ще има още една листа, под номер 15, която ще участва. Ще я наречем "Партия на анимационните герои". Да си представим също, че листата е подредена по следния начин:

1. Цуни Дупев
2. Хулиган Кучков
3. Ганьо Балкански
4. Гоочолу
5. Доочолу
6. Щъркела Чоко
7. Жабока Боко

Да речем, че щъркелът Чоко ви е земляк, пък и вие много харесвате последователната му и правилна гражданска позиция. В "тъмната стаичка" в неделя отбелязвате с някакъв знак полето до името му.

С това действие вие вече сте гласували за партията на анимационните герои. (ПАГ) Да речем, че още 99 души са избрали същата бюлетина (но не и същия кандидат) и да допуснем, че тези 100 гласа осигуряват на ПАГ 3 от 17-те български европейски народни представители. По правило господата Дупев, Кучков и Балкански ще черпят с жълта ракия и ще вдигат хора по родните си места, тъй като те ще са избраниците на българските граждани, които да ги представляват.

Но дали?

Оказва се, че освен вас, още 14 човека (тоест 15% от всички гласували за тази листа), са отбелязали, че искат г-н Чоко да ги представлява е Европейския парламент. Тогава г-н Балкански пуска една люта попръжня, както той си знае, защото при настоящата подредба на нещата, той бива изместен от Чоко, който заема мястото на последния избран от листата. Ако г-н Балкански има достатъчно преференции обаче (>15%) той също ще измести последния избран, т.е. нито г-н Дупев, нито г-н Кучков могат да се чувстват спокойни.

С малко по-сериозна нотка

Макар през 2007г., когато за първи път беше въведено "преференциалното гласуване", народните ни представители да си подсигуриха спокойния сън, като го направиха почти неработещо с високия праг от 15%, това реално е най-смислената и съществена реформа на политическата система, която видяхме за 20г. (е, като изключим създаването на демократична система в България, разбира се).

През 2007г., при пълно информационно затъмнение и полугласни призиви "да не гласуваме преференциално, че да не объркаме нещо" достатъчно голяма част от хората се възползваха от това си право, което показва, че хората като цяло имат нужда от повече демокрация и повече такива реформи.

Ето защо още веднъж се обръщам към всички вас, които четете това, да се възползвате от правото си на преференциален глас (дори, ако искате да гласувате за водача на дадена листа) и да убедите всичките си близки и приятели да го направят!

Франция = солидарност


Николай Павлов п.о.к. "Черна станция" ме включи в блог-играта на асоциации - коя е първата дума, която свързвам с Франция.

Макар за Франция да може да се напишат прекалено много неща - като започнеш от по-прозаичните вино, сирене и стигнеш до фундаменталните - секуларна държава, върховенство на закона, социализъм - все неща, заченати или развити в някаква степен в тази страна. За мен обаче това, което в най-голяма степен характеризира тази държава и което я прави толкова велика, е солидарността между нейните граждани. И не само между отделните граждани във френското общество, а и между него като цяло и останалия свят.

Може би от повече от година искам да напиша нещо по повод липсата на солидарност в обществото ни. Причината да не съм го направил все още е това, че не се чувствам подготвен да пиша по тази тема. Франция обаче ми дава много добро сравнение, с което да дам пример.

Много се впечатлявам как в това общество хората са готови да жертват собственото си време, собствения си рахатлък, така да се каже, за да се борят за кауза, която може да не ги засяга дори най-бегло. Спомням си колко хора протестираха срещу либерализацията на трудовото законодателство по отношение на младите - хора от всички възрасти, такива със сигурна работа и такива, които изобщо не ги засяга тази законова промяна. Или протестите в Париж за хората без дом или тези за нелегалните имигранти без никакви лични документи.

И макар френската национална политика често да е белязана от духа на реализма и лицемерието, малко са страните от този калибър, които с готовност жертват част от суверенитета си, за да развиват един противоречив и понякога колеблив проект като Европейския съюз.

Разбира се тази солидарност съществува под някаква форма във всички общества с развити демокрация и гражданско общество, но това чувство за общност е особено изразено и е една от най-различимите черти на френския национален дух.

Далеч от наивността, смятам че тези хора са осъзнали нещо много важно, което ние тепърва ще откриваме. Това, че е много по-лесно да намерим решение на личните си проблеми заедно с всички заобикалящи ни, отколкото да се мъчим сами да излизаме от всяка ситуация и да бъдем глухи и слепи за тегобите на тези около нас.

Какви са условията на играта:
1. Отговаряте на този, който ви е задал въпроса.
2. Избирате си двама блогъри. Избирате страна на всеки от тях.
3. Предавате щафетата.

Аз избирам Христо Христев и Мария Ненова. Ще питам Христо каква е първата му асоциация с Обединеното кралство, а за Мария съм избрал Кралство Швеция.

България е ваша - гласувайте за нея!

Миналата седмица ви запознах с мотивационното видео от Европа и САЩ, с което се призовават младите (и не само) да гласуват. Този път ви представям достойния отговор и от нашите ширини. Видеото, което направихме в "България е наша" по предложение на Комитата и благодарение на мощния технически гений на Марфи. :)

Наслаждавайте се: