Без бой си признавам, че подходих много скептично настроен към тази книга. Независимо от скептицизма си обаче, аз съм от хората, които смятат, че трябва да се интересуват от всички гледни точки – дори от тези, които потенциално не приемат.Случаят с книгата на Евгений Дайнов обаче не е точно такъв.
Редно е да направим уговорката, която и Комитата споменава, че книгата е публицистика, а не "научен труд". Но някак си ми е трудно да приема, че една книга, която има подобно "научно" заглавие – тоест предлага се теоретична рамка (доктрина, идеология, както искате го наречете), която в рамките на книгата ще бъде аргументирана и консолидирана – може да си позволи да звучи толкова профански.
Не е като да мога да отрека фактите и дори цялостната теория на Евгений Дайнов. Но от друга страна съм тотално разочарован от партизанския патос на автора. Книгата ми звучи повече като вестникарски материал, публикуван в "Демокрация" в средата на 90-те, отколкото на сериозно социално изследване на обществото. Може би това си е била и целта на автора, но от мен за подобно отношение няма да получи признание.
Съвсем отделен въпрос е колко политизирана е цялата книга. Това не е изследване на обществото, не е дори публицистика, а даване на морална оценка. Любимата ми част е тази, в която г-н Дайнов утвърждава монархията и обяснява, че Симеон Сакскобурготски всъщност е "цар", защото референдумът не бил "много признат". (Какво означава "не много признат"?!) Като разбира се в патоса си той пропуска да цитира източник, на който основава това си твърдение.
В заключение – "Моделът "Станишев" – ПУТИНИЗАЦИЯТА на България" на Евгений Дайнов е книга с интересна и достоверна теза, но ѝ липсват дълбочина и изследователски ракурс, които щяха да я направят наистина ценна. Вместо това авторът ѝ се отдава на разобличаване на основните пропоненти на модела "Станишев", което лично за мен избива в безцелно политиканстване.
"Потенциално" да не приемаш някоя гледна точка, сиреч априори да я отхвърляш, означава, че отхвърляш нещо, с което не си запознат; така навремето, в ерата на социализмо-комунизма у нас, разни професори по комунизъм най-красноречиво отхвърляха книги, които съвсем не бяха чели - и даже не са имали намерение да прочетат. :-)
ОтговорИзтриване"Потенциалното отхвърляне" на онова, с което не си съгласен, е признак за догматизъм: само онова, което ние си мислим, е вярно, всичко различно от нашата (лява) вяра е погрешно". Подобна нагласа говори и за неизживяно сектанство; най-добронамерено ти казвам, че човек, който иска да се занимава с политология, ако не отхвърли поривите към догматизъм и сектанство у себе си, няма да стигне далеч в науката (щото политология, доколкото разбирам, е "наука за политиката", а някакво ляво суеверие.
Бисер ще си остане в това отношение фразата на един марксисто-социалист, който на едно място патетично се беше провикнал "... И отхвърлям категорично гледището на тая пачавра на имериалистите Сантаяна!"; той, милият, си мислел, че американският философ Сантаяна няма начин да не е жена, понеже изхождал от името му, а именно, превеждал си името "Сантаяна" като "Санта Яна" :-)
Естествено, той даже на знаел и първото име на Сантаяна, именно Джордж... а какво остава пък да е чел книгите му, които така словоохотно отричал?!