09 март, 2009

8 март

Преди всичко честит празник на всички жени.

Няма да се спирам на безумния аргумент, че 8 март не е празник, защото го били измислили комунистите. Нито на по-разумния "защо имаме нужда от ден, в който да се държим добре с жените около нас", с който принципно съм напълно съгласен.

Също така не искам да обсъждам как трябва да празнуваме 8 март - дали с цветя, бонбони и парфюмчета или с манифестации и протести. Мисля, че празникът може да събере всичко това в себе си и човек да го отбележи както намери за добре.

Искам обаче да използвам повода, за да поразсъждавам малко за положението на жените в българското общество и относно това дали имаме нужда от ден като 8 март.

Има един много глупав аргумент, че социализмът е свършил в България това, което до ден днешен не може да се случи в голяма част от западноевропейските страни - направил е хората от различните половете равни. Всъщност, макар да сме напред в някои отношения (най-вече като номинално участие на жените в професионалния и обществения живот), като цяло изобщо не сме довели това равенство докрай. И днес работещите жени в България получават с 15% по-ниска заплата от мъжете (това е средният процент за ЕС). Тази статистика е направена по официалните цифри, които се декларират от българските работодатели, така че изобщо не можем да твърдим, че е меродавна, но все пак е някаква отправна точка.

И все пак разликата в заплащането е много малка част от проблема с еманципацията и равните възможности в България.

Един много по-голям проблем е например домашното насилие, за което никой не води нито убедителна статистика, нито се предприемат някакви мерки. А това е един ужасен проблем, който не е просто криминален - систематичното и постоянно насилие над едно човешко същество го уврежда психически и спира развитието му.

А да не говорим за пасивните и агресивни форми на сексуален тормоз, които много голяма част от работещите български жени са длъжни да изтърпяват. Свикнали сме да се надсмиване на куриозните истории за съдебни дела, които достигат до нас от Западна Европа или зад океана, но едва ли се замисляме какво струва на колегите ни и жените около нас изобщо това.

Не искам да бъда съдник на онези жени, които са направили компромис със себе си в името на професионалното си развитие и/или житейската си задоволеност и щастие. Но за какво равенство на възможностите можем да говорим или за каква меритокрация при положение, че водещият фактор за израстване не само в политиката, но и в медиите и на други места е сексуален, а не професионален, т.е. базиран на умения.

И не знам колко хора се замислят по въпроса, че това нанася големи вреди на обществото като цяло, тъй като не позволява на най-кадърните и умели негови членове (от женски пол в случая, но това важи и за други подобни) да се развиват и да заемат водещите позиции в него.

Не е това обществото, в което аз поне искам да живея.

Актуализация: (видяно при Openly Feminist) Георги Марков има близки до моите разсъждения в задочните репортажи.