Цецо в калчища

Дзвер е започнал интересен списък от тъпотии, които Цецо Цветанов е изтърсил досега по повод побоя на полицаи над семейство в Кърджали.

Да прибавим и тази освен (по в-к "Дневник"): "Вътрешният министър Цветан Цветанов посочи, че днешните дебати в Народното събрание за инцидента в Кърджали, при който полицията нахлу в дома на семейство Мустафови, са провокирани от ДПС, защото Кадир Мустафов - синът в семейството, е лидер на младежката структура на ДПС в града."

Едно време колкото и да беше зле се успокоявах, че не е така, както Алеко го е описал (в "Бай Ганьо прави избори" например). Напоследък се хващам, че все повече България през 2010г. ми напомня за България, която Алеко е уловил и описал.

И за да сме достойни наследници на великия ни писател, предлагам да продължим списъка на Дзвер...

Солидарни с многообразието

За трета поредна година Българска социалистическа младеж застава зад Софийския прайд. Подкрепата ни е не само формална - за правото да се "протестира", а свързана с убеждението ни, че всички човешки същества са равни пред закона и обществото и като такива имат същите права, включително да създават семейства, признати от държавата и обществото.

Това и моето лично убеждение. И като човек, който е изпитал тежестта на това да защитава ценностите и убежденията си искам да поздравя Радан Кънев за смелата му позиция и доблестта да я защитава в една "консервативна" и донякъде "враждебна" среда в собствената си партия.

Иначе моята позиция е ясна от няколко години, можете да разлистите този блог и да научите повече по темата. Пробвайте с етикета "ЛГБТ".

Сега отивам да се готвя за участието си в К2 тази вечер след 18.30 където ще коментирам един още по-човешки проблем - затварянето на онлайн библиотеката "Читанка" и правото на свободен достъп до култура от всички човешки същества.

Фашизмът е крайно-десен

Ако са ви липсвали моите разсъждения на политическа тематика, можете да благодарите на Комитата, който постоянно ме провокира (най-вече по метода на дразнението) да разсъждавам и да споделям.

Вчера например, след публикацията ми в "България е наша" за побоя на неофашистите над участници в протеста пред затвора в Бусманци, същият ме поздрави, че не съм нарекъл расистите "крайно-десни". Има такъв "сегмент" в БГ блогосферата, който се опитва да отрича един отдавна установен термин. Предполагам, че те се водят от някакви свои романтични повели, според които дясното може да е само либерално и справедливо и в никакъв случай ретроградно, догматично и обслужващо корпоративни интереси. И така не само фашистите, ами и Бойко, Волен Сидеров, Хитлер и т.н. също не са десни, а "леви популисти".

Жалко само, че хиляди академични фигури ще трябва да скъсат дипломите си, понеже те на наясно с този елементарен факт, а си позволяват да определят фашизма и нацизма като "крайно-десни идеологии". (Позволете ми само за секунда да се отклоня – подобни дребни професори ще бъдат заменени от титани на политическата философия като вътрешния министър Цветан Цветанов, който написа нова глава в световната политология с определение като "крайно-десни анархисти".)

С риск и аз да си нагълтам дипломата по политология от Есекс, позволете ми да дам своето кратко становище по въпроса.

Доколкото разделението "ляво-дясно" все още съществува в модерното политическо пространство, има една основна характеристика, която го обуславя – стремежът към равенство.

За "левите" стремежът към и добродетелта на равенството – не просто като условие, а като резултат, е основна цел на политиката. Тоест, той може да аргументира необходимостта от данъчно облагане, социални услуги и т.н. и е централен. В съвременните леви течения равенството е не просто икономически въпрос, а и социален – ето защо "левите" и "либералите" (впрочем в американската политическа терминология термините са взаимозаменяеми) отдават голямо значение на неща като равенството между раси, полове, сексуална ориентаци и пр. И на необходимостта то да бъде насърчавано, когато се случва прекалено бавно.

В умереното съвременно "десничарство" равенството е само основа – база. Понякога дори номиналното равенство е достатъчно (държавата ти осигурява образование – какво като нямаш пари за обувки примерно). В крайните си варианти "дясното" изобщо отрича равенството като добродетел – за фашистите и нацистите различните хора имат вродени различия помежду си – една раса (или класа) е по-умна, по-работлива, по-добра от друга(и) и като такава е "призвана" да властва над другата(ите).

Ето това е най-краткото определение, което мога да там на това защо фашизмът си е десен отвсякъде. Има още много въпроси, които могат да бъдат разгледани – свързани с икономиката (където същите хора обичат да се позовават, когато говорят за "лявостта" на Хитлер например), но те само допринасят към това централно различие.

(Почти) Безпристрастно за Израел и Палестина

Снимка: naughton321@Flickr

По принцип не смятах да пиша по темата за Израел и ситуацията с т.нар. "Флотилия на свободата", но преобладаващите коментари (и то най-вече в българските блогове) ме накараха да го направя.

Не обичам да заемам крайни позиции и винаги съм странял от подобно поведение, особено по отношение на въпроси, които не ме засягат пряко – въпросът за конфликта в Близкия изток е точно такъв. Напълно наясно съм, че и двете страни са еднакво невинни и виновни.

Но от друга страна не мога да се примиря с възгледи, които напълно оневиняват "демократичния Израел", който водел някаква кръстоносна битка в името на "цивилизацията" срещу "ислямската заплаха". И някак си не мога да пренебрегна факта, че хората в Газа живеят от 50 години в един огромен и пренаселен концентрационен лагер, под 50-годишен полицейски час, наложен им не от друг, а от "демократичния Израел". И че подобна среда е благодатна за израстването и утвърждаването на млади мъже, които са готови да се самовзривят.

Само наивниците на осъзнават, че и от двете страни на този конфликт има хора, чийто интереси стоят в това той да не приключва. Хора, които черпят пари, власт и слава от този конфликт. И от двете страни.

И все по-отвратен се чувствам, че основното съображение по всеки един въпрос в България, се оказва от коя страна на оста София-Москва седят участниците му. Не че има нещо лошо в това, но когато геополитическите интереси са взели надмощие в съзнанието ти над етичните норми, не можеш да обвиняваш държавите, когато прилагат същите стандарти, нали?

Комитата има една ключова реплика в неговия постинг по темата – "[К]акъв е проблемът тези товари, с чисто хуманитарен характер, да преминат през нормален гранично-контролнопропускателен пункт?" Ами какъв е проблемът стоките за Грузия да преминават през руско ГКПП тогава? Всичко е въпрос на принцип.

Разсипници

Стотици знайни и незнайни коментатори и "икономисти" се скъсват да ни набият в главите догмата, че социалистите "харчат", а десните "произвеждат и спестяват". Няма по-голяма глупост от това. Мога да напиша цял труд по въпроса колко безумен и опростенчески е подобен "модел" (сдържам се да не използвам по-крайни определения). И то труд основан на статистика и факти. Като например това, че страни, в които "харчещите" социалисти управляват десетилетия наред изпреварват по стандарт на живота и (отбележете!) конкурентоспособност капиталистически икони като САЩ и Сингапур.

Но няма нужда да отиваме дотам. Нека само погледнем как се е развивал бюджетния дефицит на САЩ в зависимост от президентите, които са управлявали страната.


И за да онагледим картината съвсем да добавим още едно сечение - историческите събития, които са протекли през тези години и са оказали влияние върху дефицитите:


Президентството на един от най-прогресивните президенти, автор на това, което в САЩ минава за "социална държава" Франклин Делано Рузвелт започва със замразяване на ръста на бюджетния дефицит и дори лекото му понижаване (нека помним - в условия на Депресия и мащабни обществени инвестиции!) огромният ръст е по времето на Втората световна война (подобен има и по времето на Първата световна) и е закономерен.

Както авторите на графиката отбелязват, спадът по време на войните в Корея и Виетнам говори за това, че ръстът по време на по-късните войни може би не е свързан с тях, а с други фактори (като това, че Буш младши се скъса да намалява данъци и да харчи като през цялото време с Грийнспан "печатаха" пари - по-точно казано заемаха).

Толкова за т.нар. "фискални консерватори" (fiscal conservatives), които спестяват.

Кой плаща за кризата?

Глобалната финансова и икономическа криза явно още доста време ще е топ-тема за обсъждане и в сериозни кръгове, а и на маса. Въпреки че в никакъв случай не мога да бъда смятан за ляв радикал (а и не искам), самият аз през последните няколко дни си направих следната сметка:

Инвестиционните банки (каквито за щастие нямаше в България) правеха ОГРОМНИ пари от спекулиране и търгуване на сложни финансови инструменти. През цялото време собственици, управители и служители на тези банки, заедно с една камара "икономисти", специалисти и финансисти се надпреварваше да ни обяснява как държавата не бива да ги регулира, как те сами знаят кое е най-добро, как няма да допуснат системата да изгори, защото това означава и те да изгорят. Когато кризата започна обаче същите тези банки, сега застрашени от фалит, първи изтичаха на червеното килимче, за да бъдат спасени от същата тази държава. Нека не правим грешка обаче – през годините на бума, горният ешелон от банкери не пропуснаха дори един път да се възползва от огромните бонуси, които смятаха за свое "заработено".

Държавата се видя принудена да "извади" банките от кашата – алтернативата беше тотален крах на финансовата система и икономическа криза, подобна на тази от средата на 30-те години (впрочем също предизвикана от липса на регулация и прекалена алчност – и впоследствие превъзмогната с държавна намеса) – как ви звучи свиване на икономиката от порядъка на ¼ например? Популярен е и аргументът "Трябваше да ги оставят всичките да фалират, за да им дойде акълът", но ситуацията, която се разви след фалита само на "Лемън брадърс" е показателен какъв хаос щеше да настане, ако бяха оставени всички да фалират (което най-вероятно щеше да стане точно така, тъй като множеството "олекнали" банки щяха да повлекат и сравнително стабилните след себе си).

Правителството (първо на Обединеното кралство, последвано от САЩ, Германия, Франция и т.н.) спаси банките, но на голяма цена – огромни бюджетни дефицити, които години наред ще спъват развитието на тези страни. Всъщност тези, които бяха най-виновни за кризата – собствениците и управителите на големите финансови институции пострадаха най-малко – дори в разгара на кризата някои от тях си раздаваха бонуси за МИЛИОНИ.

Сега горещата тема е КОЙ трябва да плати сметката? Как да бъдат намалени огромните дефицити – чрез орязване на социалните програми и намаляване на разходите (тоест – голямото мнозинство от хората ли трябва да платят?) или чрез повишаване на данъците на тези групи от населението, които са с най-високи доходи. Ясно е, че няма как това влизане в рамки да се случи без орязване на държавните разходи. Но сега, след като се почувстваха малко по-сигурни, уолстрийтските банкери отново демонстрират наглостта и арогантността, които бяха емблематични през годините на "възхода" (или на балона по-скоро). Не казвам, че всеки, който работи на Уолстрийт е зъл и арогантен дебил (намиг, намиг, приятелю), но жестоката опозиция срещу всеки опит финансовата индустрия да бъде регулирана говори за намеренията на финансовия център на света. За щастие срещу тях вече не седят Джордж Буш и Алън Грийнспан, а Барак Обама, който направи реформата на регулативната рамка свой най-голям приоритет.

За нас в България остава само едно – да спрем да се уповаваме на безумните догми на "новия марксизъм-ленинизъм" неолиберализма (за огромните сходства между тези течения ще пиша отделно друг път), а да търсим разумни начини за регулиране на икономиката.

Началото на края

През почивните дни в Испания се проведе заседание на изпълнителното бюро на ЕКОСИ (млад. орг. на ПЕС). Аз не можах да присъствам, тъй като в момента се занимавам с едни други хубави работи (за които ще разказвам по-нататък, ако всичко се развие позитивно), така че вчера получих "височайше" обаждане с новини как е преминало бюрото.

Не крия, че повод за радост ми даде следната новина – Изпълнитеното бюро на ЕКОСИ напълно единодушно е отказало членство (дори като наблюдаващ член) на Младежкото "обединение" в БСП (обединение на няколко все още останали върли кариеристи в БСП). Решението е съвсем логично и закономерно. Все пак за няколкото си месеца съществуване, МО успя да се прояви най-вече с веене на байряци с лика на "Любимия Вожд" Сергей Станишев и една почистваща акция, когато отидоха да мият паметника на съветския войн с веро.

И докато подобни "политики" са любима форма на младежка активност за ръководния апарат на Двайсе'летницата (да не са посмяли повече да ми се сравняват с Дядото), то те могат да предизвикат само смях на запад от Драгоман. Всъщност излъгах – не само смях, а и малко страх. Защото сравнението между това, което ни се представяше за "гнило статукво" и това, което сега е "ново начало" се вижда и с просто око и предизвиква странни реакции.

Така че, днес ЕКОСИ, а утре може и ПЕС, кой знае? Особено след като г-н Станишев и кръжецът от мухи-лай*арки около него направиха всичко по силите си да блокират провеждането на най-голямото ежегодно социалистическо събитие в Европа в България – Летният лагер на ЕКОСИ. Защо мислите го направиха? Защото домакинството беше поверено на БСМ. Не на Сергей Станишев, не на БСП – а на БСМ.