21 май, 2010

Кой плаща за кризата?


Глобалната финансова и икономическа криза явно още доста време ще е топ-тема за обсъждане и в сериозни кръгове, а и на маса. Въпреки че в никакъв случай не мога да бъда смятан за ляв радикал (а и не искам), самият аз през последните няколко дни си направих следната сметка:

Инвестиционните банки (каквито за щастие нямаше в България) правеха ОГРОМНИ пари от спекулиране и търгуване на сложни финансови инструменти. През цялото време собственици, управители и служители на тези банки, заедно с една камара "икономисти", специалисти и финансисти се надпреварваше да ни обяснява как държавата не бива да ги регулира, как те сами знаят кое е най-добро, как няма да допуснат системата да изгори, защото това означава и те да изгорят. Когато кризата започна обаче същите тези банки, сега застрашени от фалит, първи изтичаха на червеното килимче, за да бъдат спасени от същата тази държава. Нека не правим грешка обаче – през годините на бума, горният ешелон от банкери не пропуснаха дори един път да се възползва от огромните бонуси, които смятаха за свое "заработено".

Държавата се видя принудена да "извади" банките от кашата – алтернативата беше тотален крах на финансовата система и икономическа криза, подобна на тази от средата на 30-те години (впрочем също предизвикана от липса на регулация и прекалена алчност – и впоследствие превъзмогната с държавна намеса) – как ви звучи свиване на икономиката от порядъка на ¼ например? Популярен е и аргументът "Трябваше да ги оставят всичките да фалират, за да им дойде акълът", но ситуацията, която се разви след фалита само на "Лемън брадърс" е показателен какъв хаос щеше да настане, ако бяха оставени всички да фалират (което най-вероятно щеше да стане точно така, тъй като множеството "олекнали" банки щяха да повлекат и сравнително стабилните след себе си).

Правителството (първо на Обединеното кралство, последвано от САЩ, Германия, Франция и т.н.) спаси банките, но на голяма цена – огромни бюджетни дефицити, които години наред ще спъват развитието на тези страни. Всъщност тези, които бяха най-виновни за кризата – собствениците и управителите на големите финансови институции пострадаха най-малко – дори в разгара на кризата някои от тях си раздаваха бонуси за МИЛИОНИ.

Сега горещата тема е КОЙ трябва да плати сметката? Как да бъдат намалени огромните дефицити – чрез орязване на социалните програми и намаляване на разходите (тоест – голямото мнозинство от хората ли трябва да платят?) или чрез повишаване на данъците на тези групи от населението, които са с най-високи доходи. Ясно е, че няма как това влизане в рамки да се случи без орязване на държавните разходи. Но сега, след като се почувстваха малко по-сигурни, уолстрийтските банкери отново демонстрират наглостта и арогантността, които бяха емблематични през годините на "възхода" (или на балона по-скоро). Не казвам, че всеки, който работи на Уолстрийт е зъл и арогантен дебил (намиг, намиг, приятелю), но жестоката опозиция срещу всеки опит финансовата индустрия да бъде регулирана говори за намеренията на финансовия център на света. За щастие срещу тях вече не седят Джордж Буш и Алън Грийнспан, а Барак Обама, който направи реформата на регулативната рамка свой най-голям приоритет.

За нас в България остава само едно – да спрем да се уповаваме на безумните догми на "новия марксизъм-ленинизъм" неолиберализма (за огромните сходства между тези течения ще пиша отделно друг път), а да търсим разумни начини за регулиране на икономиката.