Таман вчера си мислех, че Любимият ни Премиер и Любимият Кабинет са се изчерпали да ми дават вдъхновение за тази седмица, но днес отново съм на гребена на вълната. Некомпетентността никога не спи така да се каже.
Фактът, че образовани професионалисти като Трайчо Трайков, Дянков и пр. се излагат като кифладжии, показва обаче, че когато „Главата” не е наред, дори цялото „тяло” да е яко, няма как нещата да вървят.
Премиера и екипът му канят арабски инвеститори от Абу Даби да обсъдят възможности за инвестиции в България и проект за изграждане на писта за Формула 1 (и други състезания). Това е стар проект, Румен Петков и приближената до него Българска федерация по моторни спортове го разнасяха като мощи на Св. Йоан Кръстител преди изборите през 2009, мислейки си, че това някак магически ще спаси част от разнебитената репутация на БСП и правителството на Тройната коалиция. Нищо подобно не се случи, разбира се, и „проектът” просто изчезна от публичното пространство. До оня ден.
Провежда се среща, инвеститорите от Абу Даби казват, че не се интересуват да участват в подобен проект, най-малкото, защото всичко е изключително грубо и без никаква свършена работа, след което си заминават.
На следващия ден мин. Трайков започва да обикаля сутрешни блокове и да обяснява, че държавна фирма, ръководена от шейха на Абу Даби ще налее нам-ти-колко милиона, а България ще участва само с терена край Доброславци. Разбира се, масово всички започват да се подиграват на празните приказки на министъра и ако всичко завършваше дотук, може би ситуацията щеше да е само комична.
Само че тя е трагична, защото вчера от въпросната арабска фирма са изпратили писмо до българските медии, с което изразяват възмущението си от непрофесионалното поведение на българските администратори. Не само, че инвеститорите не се интересуват от проекта (и изобщо нямат намерения да наливат пари в дупка), ами и фирмата е частна и собственост на уважаван бизнесмен от Абу Даби, който няма нищо общо с шейха. И тъй като това е сериозна обида в тази част на света, въпросният инвеститор е решил да се откаже изобщо да инвестира в България и да посъветва същото всичките си партньори.
Ето тази тотална нескопосаност на българските министри, и в крайна сметка и на министър-председателя, не просто спъва чуждите инвестиции, а ги гони от страната. Подобен гаф е достоен повод за оставка на ресорния министър, но май досега няма министър, който да не е заслужил честта, което означава, че има нещо дълбоко сгрешено в целия кабинет... и разбира се в „Глъвътъ” му.
Международният ми паспорт изтече преди година. Оттогава все отлагам, по различни причини, издаването на нов – първо чаках да влязат в сила новите паспорти с биометрични данни (съвсем отделна тема на размисъл, не ѝ е тук мястото), после започнаха истериите и простотиите с новата процедура, която уж трябваше да е евтина, бърза, ефективна и пр.
Периодично сутрин, на път за работа, започнах да минавам покрай РПУ-то си, за да видя как върви тенденцията с опашките. За съжаление, и днес пред паспортния отдел имаше точно толкова хора, колкото и в първите дни на издаване на новите документи. Дори този проблем е емблематичен за начина, по който функционира властта в България.
Отговорността е основна стойност в политиката. Хляба и солта, така да се каже. Заемането на важна длъжност преди всичко, преди държавните софри, пътуванията в чужбина и играенето на тенис с помръкнали световни звезди, е поемане на отговорност – че можеш да се справиш с проблемите, които стоят пред обществото ти. Когато не се справиш е нормално да поемеш отговорност, тоест да си теглиш ножа.
В случая издаването на новите лични документи е отговорност на Министерство на вътрешните работи. И има проблем. Дори ако приемем, че всяко начало е трудно и при въвеждането на една нова система е нормално да има засечки и проблеми, не може да се примирим с простия факт, че мина достатъчно време да се отстранят такива неизправности. Явно цялата система не е изградена както трябва, въпреки че съответните компании („Сименс”) са получили стабилно заплащане за усилията си (и най-вероятно са се отчели където е трябвало).
В такъв случай би трябвало да се поеме отговорност. И след като Републиката не може да гарантира на гражданите си нещо толкова елементарно като издаването на лични документи, отговорността трябва да е голяма.
Разбира се свещената крава Цветан Цветанов не си е и помисляла за подобно нещо, но това добавя само още един щрих в картината на тотална некомпетентност, въпиеща неграмотност и отвращаваща наглост пред избирателите, която рисува този кабинет и разбира се неговият председател Бойко Борисов. И за все повече хора в България (а и извън нея) става ясно, че срокът на годност на това правителство е сходен на този на кило нискокачествени кренвирши.
Няма по-ясен знак за начина на мислене на съвременните български „държавници” от действията им. Актуалната мобилизация на премиера и на министъра на културата да решат проблема с „пенсиите” на т.нар. „естрадни звезди” е толкова порочна, че чак избива на гротеска.
Първо, държавата, в лицето на изпълнителната власт – министрите на културата, социалната политика и шефът на НОИ се занимават частно с интересите на една малка прослойка хора, отгоре на всичкото такава, която няма сериозна нужда от специално отношение – все пак става въпрос за хора с висок социален статут и с немалки доходи. Отгоре на всичкото министър Рашидов решава, че тези хора „заслужават” – аз мислех, че в ЕС-членката България решава народът чрез представителите си, които избира в Народното събрание да гласуват закони. Но аз не знам, може и да съществува наредба, че министри могат да решават кой заслужава и кой не между три ракии на обяд.
Второ, държавата се ангажира да реши проблемите на тези хора в рамките на 20 дни. Кога за последно държавната власт показа подобна ангажираност към вас или ваш близък лично?
Трето, моето уважение към творците, но голяма част от тях години съвсем съзнателно не са плащали осигуровките си, които като самоосигуряващи се лица са били длъжни да си внасят сами. Оказа се, че архивите са си там, нищо не е изгоряло, но в тях липсват документи и доказателства, че някой си е внасял осигуровките, които дължи. Ако копачите, зидарите или дори зъболекарите не се осигуряваме това в краткосрочен план най-вероятно ще ни донесе солени глоби от НОИ (нали отнякъде трябва да ги съберат тия пари за пенсии на „звездите”), а в дъгосрочен – просто ще се пенсионираме с някоя велика „социална” пенсия от рода на 70-80 лева.
Интересно дали министър-председателя и кабинетът биха проявили подобна загриженост, ако при тях отидат от съюза на копачите например да им се жалват? Все пак идват избори, а по избори концерти и мероприятия много – Веско Маринов няма да може да ги огрее всичките наведнъж, ще трябват подкрепления.
И въобще общата картина много започва да напомня „просветните автокрации” където бащицата-водач се грижи разумно за народа, преценява всичките му нужди от „здрава” култура, забавления, мощи и пр. и разпределя съобразно. Чудя се само кога по софийските панелки ще започнат да се появяват огромни стенописи с Бойко като усмихнат грамаден чичко, който щипе румените бузки на още по-засмени ученици.
Ако трябва да определим една обща и характерна черта на българската политика след 1989г. категорично и без алтернатива ще трябва да се спрем на наглостта (или още по-хубаво звучащата „дебелооочие”) като такава. Като тръгнем от някои ключови исторически реплики като тази за „вината с мезетата”, „сгрешеният чип” и др. подобни че до днес, всички нововремски български държавници някак вся идваха с нов морал и го оставяха на входа на Министерски съвет като мокър и окалян чадър.
Не прави изключение и настоящият кабинет, воден от министър-председателя Бойко Борисов, който се на*ра да се възмущава от наглостта на Тройната коалиция, когато трябваше да го избираме, но постави световен рекорд за най-бързо забравяне на моралните си ангажименти. Не сте съгласни ли? Ами как иначе да обясним продължаващото толериране на един министър (Божидар Димитров имам предвид), който вече се появява в общественото пространство само, когато има да каже някоя върховна простотия. И ако приказките за зърната и детеродните органи не правят особено голямо впечатление на притъпелия вече за простотия български народ, то откровенията за „шибан народ” са прекалено много, дори на фона на „шибаното” ни всекидневие.
Ледената упоритост на министър-председателя, който отказва да вземе каквото и да е отношение по въпроса говори за тежка форма на скъсване с действителността. Оттам нататък всички „изпълнения” в стил „парламентарна шефка гласува за дъщеря си”, милиони за Лувъри, църкви и мощи при дереилиралото и фалирало здравеопазване не бива да смущават никого. Смущаващото е, че 20 години по-късно дебелоочието и върховната наглост продължават да бъдат дефиниращ белег на властта.
Всичко това говори само за едно – никой от хората избрани и отчетни пред нас, не се чувства задължен да ни представлява и да ни се отчита. И явно не се и страхува, че от това може да има някакви последици...
С Никодил изпаднахме в задочен спор на страницата ми във Фейсбук (между другото, ако не я следите ви предлагам да го направите, защото там съм доста по-активен, отколкото тук). Поводът беше една статия на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”, в която той критикува идеята намаленията на данъците, вкарани от администрацията на Буш през 2000, които изтичат на края на тази година, да бъдат направени постоянни за всички, включително за 1% най-богати американци.
Но спорът ни с Никодил не е за американските подоходни данъци, а за дълбоко сгрешената (според мен) идея, че облагането на доходите с данък е някакъв вид кражба, отнемане от държавата на нещо, което си е изконно твое. Тази идея произхожда от неолибералната идея, че богатството се създава от индивида и от нищото и си е негово по право. Всъщност дори най-брилянтният индивид, който може сам да измисли и предлага продукт или услуга има нужда от пазар, за да „създаде” богатството си. Този пазар са всъщност хора или общество. Дори Стив Джобс да измисли най-невероятния компютър или таблет, едва ли ще може да натрупа каквото и да е, ако пазарът му са ескимоси, които не могат да четат и да пишат. Друг е въпросът, че човек с пазарния усет на Джобс, най-вероятно би се занимавал с търговия с кожи на Северния полюс. :)
Връзката между индивид и общество е сложна и затова аз не съм склонен да прескачам в нито една крайност относно това кой е по-важен и кой всъщност движи обществото напред. Но при всички случаи в обществата, които наричаме „развити” съществува консенсус относно това, че най-богатите (съответно най-облагодетелствани от средата, в която живеят) индивиди, трябва да носят най-голяма солидарна отговорност към издръжката и развитието на това общество. И точно затова никъде в „развития свят” няма да видите плосък данък.
В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните
Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к "Седем" преди 10-ина дни.
„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.
Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.
Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.
Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.
Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).
И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).
Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.
Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.
Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.
Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.
Да прибавим и тази освен (по в-к "Дневник"): "Вътрешният министър Цветан Цветанов посочи, че днешните дебати в Народното събрание за инцидента в Кърджали, при който полицията нахлу в дома на семейство Мустафови, са провокирани от ДПС, защото Кадир Мустафов - синът в семейството, е лидер на младежката структура на ДПС в града."
Едно време колкото и да беше зле се успокоявах, че не е така, както Алеко го е описал (в "Бай Ганьо прави избори" например). Напоследък се хващам, че все повече България през 2010г. ми напомня за България, която Алеко е уловил и описал.
И за да сме достойни наследници на великия ни писател, предлагам да продължим списъка на Дзвер...
Снимка: Frog news
