Ако трябва да определим една обща и характерна черта на българската политика след 1989г. категорично и без алтернатива ще трябва да се спрем на наглостта (или още по-хубаво звучащата „дебелооочие”) като такава. Като тръгнем от някои ключови исторически реплики като тази за „вината с мезетата”, „сгрешеният чип” и др. подобни че до днес, всички нововремски български държавници някак вся идваха с нов морал и го оставяха на входа на Министерски съвет като мокър и окалян чадър.
Не прави изключение и настоящият кабинет, воден от министър-председателя Бойко Борисов, който се на*ра да се възмущава от наглостта на Тройната коалиция, когато трябваше да го избираме, но постави световен рекорд за най-бързо забравяне на моралните си ангажименти. Не сте съгласни ли? Ами как иначе да обясним продължаващото толериране на един министър (Божидар Димитров имам предвид), който вече се появява в общественото пространство само, когато има да каже някоя върховна простотия. И ако приказките за зърната и детеродните органи не правят особено голямо впечатление на притъпелия вече за простотия български народ, то откровенията за „шибан народ” са прекалено много, дори на фона на „шибаното” ни всекидневие.
Ледената упоритост на министър-председателя, който отказва да вземе каквото и да е отношение по въпроса говори за тежка форма на скъсване с действителността. Оттам нататък всички „изпълнения” в стил „парламентарна шефка гласува за дъщеря си”, милиони за Лувъри, църкви и мощи при дереилиралото и фалирало здравеопазване не бива да смущават никого. Смущаващото е, че 20 години по-късно дебелоочието и върховната наглост продължават да бъдат дефиниращ белег на властта.
Всичко това говори само за едно – никой от хората избрани и отчетни пред нас, не се чувства задължен да ни представлява и да ни се отчита. И явно не се и страхува, че от това може да има някакви последици...
С Никодил изпаднахме в задочен спор на страницата ми във Фейсбук (между другото, ако не я следите ви предлагам да го направите, защото там съм доста по-активен, отколкото тук). Поводът беше една статия на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”, в която той критикува идеята намаленията на данъците, вкарани от администрацията на Буш през 2000, които изтичат на края на тази година, да бъдат направени постоянни за всички, включително за 1% най-богати американци.
Но спорът ни с Никодил не е за американските подоходни данъци, а за дълбоко сгрешената (според мен) идея, че облагането на доходите с данък е някакъв вид кражба, отнемане от държавата на нещо, което си е изконно твое. Тази идея произхожда от неолибералната идея, че богатството се създава от индивида и от нищото и си е негово по право. Всъщност дори най-брилянтният индивид, който може сам да измисли и предлага продукт или услуга има нужда от пазар, за да „създаде” богатството си. Този пазар са всъщност хора или общество. Дори Стив Джобс да измисли най-невероятния компютър или таблет, едва ли ще може да натрупа каквото и да е, ако пазарът му са ескимоси, които не могат да четат и да пишат. Друг е въпросът, че човек с пазарния усет на Джобс, най-вероятно би се занимавал с търговия с кожи на Северния полюс. :)
Връзката между индивид и общество е сложна и затова аз не съм склонен да прескачам в нито една крайност относно това кой е по-важен и кой всъщност движи обществото напред. Но при всички случаи в обществата, които наричаме „развити” съществува консенсус относно това, че най-богатите (съответно най-облагодетелствани от средата, в която живеят) индивиди, трябва да носят най-голяма солидарна отговорност към издръжката и развитието на това общество. И точно затова никъде в „развития свят” няма да видите плосък данък.
В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните
Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к "Седем" преди 10-ина дни.
„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.
Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.
Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.
Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.
Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).
И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).
Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.
Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.
Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.
Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.
Да прибавим и тази освен (по в-к "Дневник"): "Вътрешният министър Цветан Цветанов посочи, че днешните дебати в Народното събрание за инцидента в Кърджали, при който полицията нахлу в дома на семейство Мустафови, са провокирани от ДПС, защото Кадир Мустафов - синът в семейството, е лидер на младежката структура на ДПС в града."
Едно време колкото и да беше зле се успокоявах, че не е така, както Алеко го е описал (в "Бай Ганьо прави избори" например). Напоследък се хващам, че все повече България през 2010г. ми напомня за България, която Алеко е уловил и описал.
И за да сме достойни наследници на великия ни писател, предлагам да продължим списъка на Дзвер...
За трета поредна година Българска социалистическа младеж застава зад Софийския прайд. Подкрепата ни е не само формална - за правото да се "протестира", а свързана с убеждението ни, че всички човешки същества са равни пред закона и обществото и като такива имат същите права, включително да създават семейства, признати от държавата и обществото.
Това и моето лично убеждение. И като човек, който е изпитал тежестта на това да защитава ценностите и убежденията си искам да поздравя Радан Кънев за смелата му позиция и доблестта да я защитава в една "консервативна" и донякъде "враждебна" среда в собствената си партия.
Иначе моята позиция е ясна от няколко години, можете да разлистите този блог и да научите повече по темата. Пробвайте с етикета "ЛГБТ".
Сега отивам да се готвя за участието си в К2 тази вечер след 18.30 където ще коментирам един още по-човешки проблем - затварянето на онлайн библиотеката "Читанка" и правото на свободен достъп до култура от всички човешки същества.
Ако са ви липсвали моите разсъждения на политическа тематика, можете да благодарите на Комитата, който постоянно ме провокира (най-вече по метода на дразнението) да разсъждавам и да споделям.
Вчера например, след публикацията ми в "България е наша" за побоя на неофашистите над участници в протеста пред затвора в Бусманци, същият ме поздрави, че не съм нарекъл расистите "крайно-десни". Има такъв "сегмент" в БГ блогосферата, който се опитва да отрича един отдавна установен термин. Предполагам, че те се водят от някакви свои романтични повели, според които дясното може да е само либерално и справедливо и в никакъв случай ретроградно, догматично и обслужващо корпоративни интереси. И така не само фашистите, ами и Бойко, Волен Сидеров, Хитлер и т.н. също не са десни, а "леви популисти".
Жалко само, че хиляди академични фигури ще трябва да скъсат дипломите си, понеже те на наясно с този елементарен факт, а си позволяват да определят фашизма и нацизма като "крайно-десни идеологии". (Позволете ми само за секунда да се отклоня – подобни дребни професори ще бъдат заменени от титани на политическата философия като вътрешния министър Цветан Цветанов, който написа нова глава в световната политология с определение като "крайно-десни анархисти".)
С риск и аз да си нагълтам дипломата по политология от Есекс, позволете ми да дам своето кратко становище по въпроса.
Доколкото разделението "ляво-дясно" все още съществува в модерното политическо пространство, има една основна характеристика, която го обуславя – стремежът към равенство.
За "левите" стремежът към и добродетелта на равенството – не просто като условие, а като резултат, е основна цел на политиката. Тоест, той може да аргументира необходимостта от данъчно облагане, социални услуги и т.н. и е централен. В съвременните леви течения равенството е не просто икономически въпрос, а и социален – ето защо "левите" и "либералите" (впрочем в американската политическа терминология термините са взаимозаменяеми) отдават голямо значение на неща като равенството между раси, полове, сексуална ориентаци и пр. И на необходимостта то да бъде насърчавано, когато се случва прекалено бавно.
В умереното съвременно "десничарство" равенството е само основа – база. Понякога дори номиналното равенство е достатъчно (държавата ти осигурява образование – какво като нямаш пари за обувки примерно). В крайните си варианти "дясното" изобщо отрича равенството като добродетел – за фашистите и нацистите различните хора имат вродени различия помежду си – една раса (или класа) е по-умна, по-работлива, по-добра от друга(и) и като такава е "призвана" да властва над другата(ите).
Ето това е най-краткото определение, което мога да там на това защо фашизмът си е десен отвсякъде. Има още много въпроси, които могат да бъдат разгледани – свързани с икономиката (където същите хора обичат да се позовават, когато говорят за "лявостта" на Хитлер например), но те само допринасят към това централно различие.
По принцип не смятах да пиша по темата за Израел и ситуацията с т.нар. "Флотилия на свободата", но преобладаващите коментари (и то най-вече в българските блогове) ме накараха да го направя.
Не обичам да заемам крайни позиции и винаги съм странял от подобно поведение, особено по отношение на въпроси, които не ме засягат пряко – въпросът за конфликта в Близкия изток е точно такъв. Напълно наясно съм, че и двете страни са еднакво невинни и виновни.
Но от друга страна не мога да се примиря с възгледи, които напълно оневиняват "демократичния Израел", който водел някаква кръстоносна битка в името на "цивилизацията" срещу "ислямската заплаха". И някак си не мога да пренебрегна факта, че хората в Газа живеят от 50 години в един огромен и пренаселен концентрационен лагер, под 50-годишен полицейски час, наложен им не от друг, а от "демократичния Израел". И че подобна среда е благодатна за израстването и утвърждаването на млади мъже, които са готови да се самовзривят.
Само наивниците на осъзнават, че и от двете страни на този конфликт има хора, чийто интереси стоят в това той да не приключва. Хора, които черпят пари, власт и слава от този конфликт. И от двете страни.
И все по-отвратен се чувствам, че основното съображение по всеки един въпрос в България, се оказва от коя страна на оста София-Москва седят участниците му. Не че има нещо лошо в това, но когато геополитическите интереси са взели надмощие в съзнанието ти над етичните норми, не можеш да обвиняваш държавите, когато прилагат същите стандарти, нали?
Комитата има една ключова реплика в неговия постинг по темата – "[К]акъв е проблемът тези товари, с чисто хуманитарен характер, да преминат през нормален гранично-контролнопропускателен пункт?" Ами какъв е проблемът стоките за Грузия да преминават през руско ГКПП тогава? Всичко е въпрос на принцип.
Христо Комарницки, в-к "СЕГА"
