04 януари, 2010

Наивни размисли

Обикновено избягвам да коментирам разсъжденията и коментарите на други блогъри, но в случая малко случайно попаднах на това в „полетът на костенурката” и меко казано ме сърбят ръцете. Не искам да обиждам авторката на блога, но разсъжденията ѝ са безкрайно наивни и тъй като прекалено често се сблъсквам с подобна наивност по отношение на политическото протипоставяне ляво-дясно (която в някои случаи граничи с дебилизъм – няма да споменавам имена), реших да поразмишлявам по темата.

Ще започна с безумната, но наложила се трайно в съзнанието ни дуалистична представа за света, който се дели на „защитници на свободния пазар” и „демонизиращи капитализма”. Тоест, ако не си от едните, то тогава си от другите. Е, аз не съм от защитниците на напълно свободния пазар – пазарната икономика е безспорно най-добрият модел за стопанското развитие на едно общество, но оставена да се саморегулира, тя съвсем лесно се саморазрушава. Видяхме го прекрасно в последно време, след като оставихме една паралелна система (на инвестиционните мега-банки и хедж-фондове) да събори почти цялата световна икономика. Ролята на държавата като регулатор, доставчик на услуги от обществено значение (образование, здравеопазване и подобни) и ограничен участник в икономическата активност (като инвеститор и изпълнител на инфраструктурни обекти и подобни) е безалтернативно.

Вторият въпрос, върху който искам да се съсредоточа е този за „даването”. Слагам го в кавички, защото има много нюанси и детайли в това кой и какво „дава”. А както знаем, дяволът е в детайлите. Въпросът за „даването” е основен в разделението ляво-дясно. За класическите либерали и неолибералите, както и за консерваторите и специално за християн-демократите благотворителността е единственият и основен механизъм за подпомагане на онези, които са „наистина онеправдани”. В по-изтънчения си вариант, назован с красивия термин „филантропия”, системата на подпомагане и благотворителност донякъде успешно замества появата и реализирането на т.нар. „социална държава” от европейски тип в САЩ.

Важно обаче е да изтъкнем едно – всяка форма на подпомагане, независимо дали става дума за милиони или за жълтите ви стотинки е подаяние. Замислете се дали бихте раздали на бедните 1/3 или половината от заплатата си? Същото не правят и най-големите предприемачи.

В едно солидарно общество, което разчита на общите си усилия, за да се справи с трудностите, пред които се изправя, подпомагането и инвестирането в потенциала на обществото не зависи от милостинята, която най-богатите членове на обществото са готови да дадат, а от принципното и съразмерно носене на отговорност за преодоляването на проблемите. Това означава тези, които получават най-големи облаги от обществото, да носят и най-голяма финансова отговорност към него – оттук и произхода на прогресивното данъчно облагане, което се практикува в целия развит свят (включително САЩ).

Противниците на подобен подход, освен всички аргументи, често изтъкват и раздутата и неефективна бюрокрация като пречка пред осъществяването на тази солидарност. Само че те забравят или нарочно пропускат факта, че зад цялата фасада на „милосърдие” и „човещина” се крие една огромна и мощна машина от НПО-та, лидери, организации, до момченцата и момиченцата, които ви бутат картички в ръцете по „Витошка”, които веднага си дърпат част от „дарението” ви, много преди то да е стигнало до „клетите създания”, за които ви го взимат.

Както и не взимат под внимание факта, че разпределението на средствата, събрани по този „човеколюбив” начин не зависи от реалната необходимост, която има едно човешко същество, а от това колко добре ще се впише в тази квази-бюрократична мрежа и как ще се „маркетира”.

Така че аз не давам милостиня, защото не вярвам в нея. Вярвам в разумните, принципни и координирани усилия, прилагани от институциите на държавата, като представители на цялото общество и като агент на „общото благо”. И всички усилия, които полагаме трябва да са насочени не към разпускане на тези институции и техните програми, а към подобряване на тяхната работа.