23 февруари, 2009

Чорбаджийски мекерета

Доскорошните най-отявлени привърженици на свободния пазар и държавната ненамеса в икономиката, станаха най-гласовити кейнсианци

Внезапната промяна в настроението и идеите на г-н Алън Грийнспан ми даде повод да напиша този коментар.

За тези от вас, които не знаят кой е Алън Грийнспан, ще уточня, че след Милтън Фридман това е може би един от най-гласовитите и отявлени привърженици на свободния пазар и (поне според Джоузеф Щиглиц и Пол Кругман) един от главните виновници за сегашната икономическа криза.

Макар и никога да не съм бил съгласен с постулатите на "пазарния фундаментализъм" и да съм водил много спорове по тези въпроси, винаги съм изпитвал необходимото уважение към хората, които споделят тези идеи - най-малкото заради тяхното твърдение, че идеите им са продиктувани от вярата, че те са в ползата на цялото общество. Че неограниченият и нерегулиран пазар ще произведе икономически просперитет, които от само себе си ще се "тъкулне" и разпростре върху всички индивиди в обществото (цялата тази идея разбира се е пълна глупост - обективните реалности показват, че без преразпределение винаги някои се оказват губещи...)

Бързината, с която обаче голяма част от апологетите на "свободния пазар" се обърнаха към Кейнсианството и започнаха да оправдават дори груби форми на държавна намеса като национализация на банки ме кара да мисля, че всъщност патетичната им риторика има доста прагматична мотивация.

Вярно е, че цялото общество страда от така създалата се ситуация. Финансовите пазари са обвързани тясно с реалната икономика и вълненията, които тресат едните няма как да не засегнат всички субекти. Ето защо е лесно на довчерашните фундаменталисти, за които "регулация" и "преразпределение" бяха мръсни думи, днес сравнително лесно да се пребоядисат и да твърдят, че с колапса на банките ще изгубят не само банкерите, но и всички ние.

Истината обаче е, че при този модел на държавно подпомагане - на безпринципно наливане на държавни средства за спасяване на закъсали финансови институции, облагодетелства най-много тези, които ни вкараха в това положение с безотговорното си поведение. Всъщност, това може би не е напълно коректно, тъй като при липсата на държавна регулация (на която основен противник беше Грийнспан!) дори най-разумните и предпазливи банки и корпорации нямат избор да не участват в спекулативните схеми - иначе биха загубили в сравнение с конкурентите си.

Макар заглавието на този коментар да е крайно и манипулативно, излиза така, че всъщност хора като г-н Грийнспан и други негови подгласници, всъщност защитават едни конкретни и тесни интереси - тези на хората на големия бизнес.

Данъчни облекчения... данъчни облекчения... данъчни облекчения...

Това разбира се не бива да оправдава онези, които дори в сегашната дълбока и всеобхватна криза продължават, запънали се като магаре на мост, да твърдят, че трябва да намаляваме данъци и да премахване регулациите, за да се измъкнем от кризата.

Аргументът за намаляване на данъци като анти-кризисна мярка е особено безумен и заслужава по-внимателно вглеждане. В условията на такава дълбока криза е логично и естествено хората, които се чувстват заплашени да спестяват парите си. Точно това пестене обаче задълбочава кризата, защото това, от което има нужда икономиката в момента е инвестиции, или търсене, които да предизвикат предлагане, тоест производство (независимо дали на чушки, автомобилни гуми или финансови инструменти) и да ни изведат от демоничния кръг на рецесията.

В тези условия намаляването на данъци и оставянето на повече пари в ръцете на отделните субекти би означавало точно обратното - повече спестяване и по-малко инвестиции.

Горното, разбира се предполага много условности. В страна като България, в която обществените институции се доказват като напълно некомпетентни и корумпирани да вършат работата си е трудно да се защитава тезата, че държавата трябва да преразпределя средствата произведени от нас (и да ги изсипва в джобовете на "националноотговорни" предприемачи). Но това не означава, че трябва да се примирим с тази неспособност (тя не е общовалидна, по-скоро е характерна за нашето общество). Особено, ако сме социалисти. :)

Въобще цялата глобална финансова и икономическа криза е освен всичко останало и разгром за доктрината на крайния неолиберализъм, който се оказа точно толкова неспособен да предложи просперитет за всички, колкото и социализмът. Отсега нататък е открит пътят за едно по-разумно и не толкова идеологизирано отношение на държавата към икономиката.