Триумфалното завръщане на Джон Мейнард Кейнс

От Джоузеф Стиглиц*

Не помня някога да съм копирал 1:1 чужда статия в блога си. Но тази позиция на проф. Стиглиц е фундаментална за причините за тоталния колапс на нео-либерализма и "пазарния фундаментрализъм", който доведе след себе си и най-сериозната глобална финансова криза от Голямата депресия до наши дни.

Всички станахме кейнсианци. Дори десните в САЩ се присъединиха към лагера на Кейнс с разюздан ентусиазъм и в мащаби, които доскоро никой не си е представял.

За тези от нас, които сме твърдели, че имаме нещо общо с кейнсианската традиция, това е момент на триумф, след като сме били оставени в немилост, даже избягвани повече от три десетилетия. Това, което се случва сега, е триумф на разума над идеологията и интересите.

Икономическата теория отдавна обяснява защо свободните пазари не се саморегулират и защо е нужна регулация, както и защо е важна ролята, която правителството трябва да играе в икономиката. Но много хора, особено тези, които работят на финансовите пазари, натиснаха за т. нар. пазарен фундаментализъм. Погрешните политики, до които доведоха те, налагани дори и от членове на икономическия екип на новоизбрания президент Барак Обама, по-рано струваха доста на някои развиващи се държави. Моментът на просветление дойде чак когато тези политики започнаха да струват доста на САЩ и други развити държави.

Кейнс доказва, че не само пазарите не се самокоригират, но че при сериозен спад монетарната политика е неефективна. Трябва фискална политика. Но не всички фискални политики са еднакви. Днес в Америка с надвисналите дългове на домакинствата и голямата несигурност намалението на данъците вероятно ще е неефективно, както стана в Япония през 90-те години на миналия век.

Администрацията на Буш завещава огромни дългове и САЩ трябва да бъдат сериозно мотивирани да получат най-голямата полза от всеки похарчен долар. Наследството от недостатъчни инвестиции в технологията и инфраструктурата, особено на зелено, и нарастващата пропаст между бедни и богати изисква съгласуваност между краткосрочните разходи и дългосрочните цели.

Това поставя изискване за преструктуриране както на данъчната, така и на разходната програма. Намаляването на данъците за бедните и повишаването на помощите за безработни, докато се увеличават налозите за богатите, не стимулира икономиката, нито намалява дефицита, а още по-малко - неравенството. Орязването на харчовете за войната в Ирак и увеличението на тези за образование може едновременно да повиши производството в краткосрочен и дългосрочен аспект и да намали дефицита.

Кейнс се е тревожел за ликвидния капан - неспособността на монетарните власти да предизвикат нарастване в предлагането на кредит, за да се повиши икономическата активност. Шефът на Федералния резерв Бен Бърнанке упорито работи, за да избегне обвинението върху Фед, че задълбочава кризата така, както бе изкарано виновно навремето за Голямата депресия.

Трябва да четем историята и теорията внимателно: предпазването на финансовите институции само по себе си не е край, а начало на края. Потокът на кредит е важен. А фалитът на банките по време на Голямата депресия се смята за толкова важен, защото те определяха кредитоспособността, те бяха хранилищата на информацията за поддържането на кредитните потоци.

Но американската финансова система се е променила драматично от 30-те години на миналия век. Много от големите банки се ориентираха от даване на заеми на бизнеса във въртене на бизнеса. Те се съсредоточиха върху покупката на активи с цел бъдеща препродажба, като станаха нарицателно за некомпетентност в оценката на риска и проверката на кредитоспособността. За да се запазят тези нефункционални институции, бяха похарчени стотици милиарди долари. Нищо не беше направено, за да се обърне внимание на извратените им структури за премии, които поощряваха поемане на прекомерни рискове.

С лични награди, които противоречаха на ползите за обществото, не е чудно, че преследването на личния интерес - алчността, доведе до толкова разрушителни последствия. Дори и интересите на акционерите им не бяха обслужвани добре.

Междувременно бе направено много малко, за да се помогне на банките, които си вършат работата - да дават кредити и да оценяват кредитоспособността.

Федералното правителство пое дългове и гаранции за трилиони долари. В спасяването на финансовата система, а не по-малко и във фискалната политика, трябва да се тревожим да получаваме повече за това, което плащаме. Иначе дефицитът, който за последните години се удвои, ще продължи да нараства.

През септември се говореше, че правителството може да си получи обратно парите, и то с лихва. След като спасителният план се разрасна, сега става ясно, че това е още един пример за това, как финансовите пазари са недооценили риска - както го правеха постоянно през последните години. Условията на спасителните планове Бернанке-Полсън, бяха неблагоприятни за данъкоплатците и трябва да се отбележи, че въпреки техните мащаби не направиха нищо, за да развържат кредитирането.

Неолибералният натиск за дерегулация обслужи добре някои интереси. Финансовите пазари се възползваха от либерализацията на капиталовия пазар. Даването на възможността на Америка да продава рисковите си финансови продукти и да участва в спекулации по цял свят обслужи отлично фирмите въпреки високата цена за някои други.

Днес рискът е дали новите кейнсиански доктрини няма да бъдат използвани, за да обслужат същите интереси. Дали тези, които преди десет години въведоха дерегулацията, са си научили урока? Или те просто ще налагат козметични реформи - минимумът, който е достатъчен, за да оправдае мегатрилионните доларови спасителни планове?

В контекста на времето преследването на кейнсианска политика е доста по-печелившо, отколкото следването на пазарния фундаментализъм!

Преди десет години по време на азиатската финансова криза вървеше сериозна дискусия за нуждата да се реформира глобалната финансова инфраструктура. Беше направено малко. Безапелационно е, че ние не само трябва да отговорим адекватно на сегашната криза, но и да предприемем дългосрочни реформи, които ще са необходими, ако искаме да създадем по-стабилна, по-просперираща и по-справедлива глобална икономика.

*Джоузеф Стиглиц е професор по икономика в Колумбийския университет. Носител на Нобел за икономика през 2001 г. Статията е предоставена от “Проджект синдикът”.

Оригиналът на статията е публикуван в Project Syndicate.
Преведена и публикувана на български от в-к ТРУД (да не повярваш направо).