Грузинска авантюра

Изпуснах малко началото на конфликта в Грузия, но бързо наваксах и то най-вече благодарение на чудесните новини, коментари и анализи в блога на Делян Делчев.

Обществото ни, в това число и блогосферата, се разделиха по традиционната линия русофили-русофоби, която трови умовете на прекалено много хора, живеещи в границите на любимата ни Република. Особено много ме изнервя фактът, че замъглените от любов или омраза умове изкривяват фактите до висоти, непознати и за нацистката пропаганда. Случайно или не, реално или имагинерно, ми се струва, че хората, които се самоопределят като „демократи”, „антикомунисти”, „идеалисти” и пр. водят в парада на лицемерието и двойните стандарти.

Познавам хора, които бяха против признаването независимостта на Косово и сега са твърдо против намесата на Русия в отношенията на Грузия със сепаратистките й области. Но познавам и такива, които припяваха оди на радостта за поредното разцепване на Сърбия и громяха „остарелия” принцип на ненамеса в суверенността на една държава, а сега сипят крокодилски сълзи за Грузия и нарушеният й държавен и демократичен суверенитет. Вярно е, че подобна е и разликата им в отношението към Путин и Саакашвили (който почерпи вдъхновение в политическите средства за спечелване на втори мандат от привидния си враг), но настоящето тържество на посредствеността и лицемерието е учудващо.

Иначе войната е гадна работа, откъдето и да я погледнеш. Както с грузинските грозотии, така и с руските изстъпления. Наслушах се на приказки за „несъразмерната” реакция на Русия. Може би е време за възрастните хора, които пишат в интернет да разберат, че в политиката и най-вече в международните отношения няма такова нещо като „несъразмерна” реакция. Войната има само една цел – с минимални усилия и ресурси да поставиш врага си на колене, така че да наложиш собственото си мнение и желани действия. Това направи Русия. Това е правила Великобритания по време на империализма, Османската империя на Балканския полуостров, САЩ в Тихия океан по време на 2СВ (кулминацията е двете ядрени бомби). Примерите не се изчерпват само с това.

Никой не може да си обясни обаче защо Саакашвили предприе толкова глупав и отчаян ход. Плод на неопитност, необузданост или откровена глупост беше решението му? Трудно е да се каже. Радан има теория, че всъщност авантюрата е била с цел Грузия да излезе „морален победител” в конфликта и с това да спечели позиции в международен план, включително покана за членство в НАТО и гарантиране сигурността на Грузия.

Моята теория се простира малко по-надалеч. Руската реакция и смазването и окупирането на Грузия е била желана от страна на САЩ. Един вид предизвикване на дивашки действия, които после да бъдат заклеймявани. По всичко личи, че постигнаха целите си – в Украйна вече се притесняват за собствената си сигурност виз-а-ви Русия, Федерацията ще има проблеми с всичките си съседи, с които се опитва да се държи като метрополия с колониите си (имам предвид бившите съветски републики), ЕС започва да се консолидира пред лицето на врага, Франция и Германия бързо смениха позицията си за членството на Грузия в НАТО и по всичко изглежда, че страната скоро ще получи план за членство. Това пък е и ще бъде голямата победа за грузинското ръководство.

Тоест американците измислят и налагат операцията срещу Южна Осетия. Саакашвили я провежда с ясното съзнание, че ще бъдат смазани. Спорно е дали наистина очаква помощ от САЩ, а американците де факто го предават, спокойни, че ще могат да му затворят после устата с наградата „членство в НАТО”; или Саакашвили е наясно, че целта е армията му да бъде смазана и страната да пострада, за да си спечели наградата след това.

Който и от вариантите да е верен обаче, едно е ясно: някои направи много гадна сделка. Разбира се изгубиха обикновените осетинци и грузинци. Дали САЩ жертваха съюзника си или Саакашвили собствената си армия и народ? Едва ли някога ще разберем, но пък можем да си направим изводите – в политиката и войната морал не съществува.

Снимка: Ройтерс