16 септември, 2010

Търговия с външна политика


Кабинетът Борисов продължава „добрата” традиция на българската външна политика принципите и дори националните интереси да бъдат жертвани в името на подкрепа от страна на повече и по-малко спорни европейски политици, които гледаме всяка вечер по телевизията. Само така можем да коментираме отношението на г-н Борисов към конфликта разразил се между Париж и Брюксел и по-точно между президента Саркози и висши представители на Европейската комисия, в който България без да иска се оказа страна.

След като Саркози превърна българските и румънските роми, преселили се във Франция, в средство за възраждане на позаглъхналата си популярност сред френския електорат, ЕК нямаше избор освен да реагира на това нарушаване на основни принципи и норми на Съюза. При такъв гамбит беше ясно, че френският президент няма как да отстъпи и съвсем естествено последва конфликт между двете крайни гари на континенталния маршрут на „Евростар”. Първоначално Вивиан Рединг, комисарът от Люксембург, а после и белгийският министър-председател Ив Льотерм (Белгия в момента председателства ЕС) разкритикуваха действията на френското правителство.

Саркози, съвсем в стила на колегите и приятелите си от Италия и България – Берлускони и Борисов, посъветва люксембургския комисар „да прибере ромите в собствената си страна” и дори е заплашил да превърне темата в основна за започващата днес среща на Европейския съвет (който събира всички правителствени глави на страните-членки).

Намесена между шамарите, България нямаше как да не вземе отношение по въпроса. И след като вчера г-н Борисов заявил, че „България няма проблем с Франция”, днес двамата със Саркози допълнително показали това, демонстрирайки отношения, „които не се нуждаят от допълнителен коментар” (и двата цитата са по БНТ!)

Какво ли значение имат за г-н Борисов правата на няколко български (и европейски) граждани, след като съвсем скоро подкрепата на Никола Саркози ще е много по-важна за българската десница. Проблем е обаче за 8 млн. български граждани, чийто интереси и принципи във външната политика се търгуват в името на частните интереси на една партия. Мнението на другите европейци за нас така или иначе не е за особено принципни и отдадени на европейската идея хора и се съмнявам, че с подобно отношение скоро ще го подобрим.