Културен преглед

Миналата седмица ми се събраха доста културни мероприятия накуп, така че реших по същия начин да споделя впечатленията си от тях.

Последователно, в рамките на 3-4 дни гледах TILT, "Стъпки в пясъка" и "Полет над кукувиче гнездо" на Александър Морфов в Народния театър. Не точно в този ред, но ще ги разделя и разгледам "стилово" - тоест филми и театър.

Филмите

TILT е очевидно добре направен и представен (рекламиран) филми за "славния" Преход, но допуска най-големия грях на българското кино от същия този период - опитва се да набута прекалено много история И теория (под теория имам предвид оценка на времето). Това освен това идва в комбинация със слаб (по мое мнение) сценарий, в който няма нищо ново и интересно. И поради това ме изненадва фактът, че филмът сякаш най-много се харесва на хора, които са "героите" на този филм - хората точно от това "изгубено" поколение, които са били на 18-ина години в края на 80-те и началото на 90-те. След като за мен (аз бях на 6 тогава) филмът не е интересен и не ми разказва увлекателно за "едно друго време", не разбирам какво може да предложи на хората, които са го живели.

Ако трябва да изтъкна една основна слабост, то тя ще е възприетият подход историята на епохата да се разказва чрез нещата, които се случват на героите.

Липсата на нетрадиционен поглед върху събитията и неубедителните и нереалистични персонажи в комбинация правят филма много слаб.

"Стъпки в пясъка" според мен е една идея напред, но пак се губи макар и в по-различни пясъци. Радвам се, че Ивайло Христов е избягал от стремежа да отговори на въпроса за "живота, вселената и всичко останало" в рамките на 90 минути, като същевременно е намерил и интересна автентична история за разказване, но историята е толкова голяма и разнообразна, че някак си отделните епизоди в нея губят връзката си.

Хубавото е, че филмът изглежда много по-автентичен по отношение на декор и костюми, а лековата и на моменти комична игра на Иван Бърнев, Велко Кънев и кратката поява на бате Ненчо го правят лек и забавен за гледане, въпреки сериозните и тежки теми.

Театърът

Накрая искам да обърна внимание на "Полет над кукувиче гнездо", което се играе в Народния под режисурата на Александър Морфов. Несъмнено той е явление в българския театър, независимо дали го харесвате или не. Моето мнение все още е крайно разнопосочно - например мразех "Хъшове", когато го гледах за пръв път, но след това ми хареса много.

"Полет над кукувиче гнездо" обаче е тотален провал. Усещах го още докато гледах представлението и веднага след като напуснах театъра, но се убедих тотално след като изгледах внимателно екранизацията на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля (и не ми казвайте, че не са сравними нещата, защото българските режисьори и актьори не отстъпват по нищо на американските - когато искат!)

Мисля, че г-н Морфов тотално е сгрешил прочита на романа на Кен Киси и го е превърнал в една елементарна и плоска творба, която представя сблъсъка на "добро" и "лошо". Ако е направено заради публиката жалко, мисля че театралната публика в България все пак е на малко по-високо ниво от подобно елементарно представяне на света (при всички условности за "нивото" на публиката...)

В представлението сблъсъкът между Макмърфи и сестра Рачид е между "добро" и "зло". Той е пияница и безделник, но е готин, себеотрицателен, не е егоист. Сестра Рачид от своя страна е един обикновен изрод, чиято роля единствено е да тормози пациентите в психиатричната болница. Ако сте гледали филма (ако не сте - задължително го направете) там героят на Никълсън е много по-"сив" (тоест лош и егоистично настроен), а сестрата прави всичко от убеждението, че така помага на пациентите си. Тоест сблъсъкът е между "ред" и "хаос".

Не случайно не споменавам актьорите от представлението - защото те са на обичайната си висота, но самото разработване на представлението ги кара да се губят и да изглеждат неубедителни (особено Валентин Ганев например, който играе д-р Спийви и направо на моменти не знаех какво прави на сцената...) Отличното изключение в този случай се нарича Иван Бърнев (Били Бибит), който е изключително убедителен в иначе трудна роля.

За съжаление, както сигурно се долавя и описанията ми, културната програма беше по-скоро разочароваща...

Печалното дерби

Снимка: sportvox.net

Досега май не съм коментирал футбол в този блог, но след като съботното "дерби" между Левски и ЦСКА се превърна в политически въпрос с милиционеро-дисидентски разсейки някак няма как да се въздържа.

Но първо футбола. Не помня откога не съм гледал така внимателно мач между любимия ми Левски и "Чорбата", но след последния идеално знам защо точно не съм гледал.

Подобен НЕфутбол от НЕфутболисти (по термина на "Три корни") не се играеше и през годините след 2000г., когато си мислехме, че българският футбол изживява "най-тежкия си период" (и когато аз ходех горе-редовно на мачовете на Левски).

Явно футболистите смятат, че ритането, блъскането и (на моменти) сбиването могат да коменсират тоталната липса на каквито и да било спортни качества, включително да се подаде пас по земя на средна дистанция (10-ина метра).

Ако в България важаха каквито и да било "модерни тенденции" по европейския тертип и Антон Генов имаше малко смелост да ги прилага, още първото полувреме трябваше да изгони поне по един футболист от всеки отбор. За два жълти картона.

Естествено, когато на терена липсват позитивни емоции, публиката се опитва да си ги набави с всички други средства. Само дето, публиката, която е останала по българските стадиони, в голямата си част, няма достатъчно мозъчен и емоционален капацитет да си намира позитивни емоции и го удря на негативни.

Футболните мачове са една от най-ярките прояви на неефективността на българската полиция. Редовият полицай е удобна мишена на гнева и недоволството, които се пораждат от тази неефективност, но истината е, че полицията и съдебната власт не си свършват работата извън футболния ден и така на жандармерията и охранителна полиция няколко пъти годишно (когато има мач, който потенциално може да събере повече от 5000 души на стадиона - това е точно няколко пъти годишно) се пада нелеката задача да намерят някакъв ред в хаоса.

Що се отнася до решението от събота цялата агитка на ЦСКА да бъде буквално изгонена от стадиона, то наистина е странно. Поне аз не помня друг такъв случай. Но също така е вярно, че повечето от хората, които ходят в секторите "Б" и "Г" на мач, го правят от "странни" подбуди. Агитките на Левски и ЦСКА са притегателни за всякакви расисти, ултрасти, неонацисти и пр. и поради тяхната многобройност и неспособността на органите на реда да се справят с тях, нормалните хора, които ходят на стадиона, за да гледат футбол го заобикалят отдалеч (главно и поради факта, че футболът липсва).

За съжаление нещата са добили такива размери вече, че много трудно бихме могли да върнем играта и гледането ѝ в някакви нормални разумни граници и условия.

Това би могло да се случи само с немалка доза спорни и радикални решения, като това взето от полицията в събота.

Не знам дали хората, които твърдят, че е трябвало полицията да арестува и изведе само тези, предизвиквали безредици, някога са били на мач в някой от гореспоменатите сектори, но от това, което аз съм виждал, знам, че е почти невъзможно, тъй като феновете всячески пречат на МВР да направи това.

Доводите за колективната вина (каквато наистина няма) също не са достатъчно убедително по две причини: 1) фен-клубовете нямат проблем с колективността, когато уговарят билети и условия за внасяне на пиро-техника и 2) ако полицията прецени, че една малка група застрашава живота и здравето на всички фенове в сектора/стадиона, то съвсем основателно може да прибегне до извеждане на феновете от целия стадион.

И в крайна сметка, ако отделни хора се чувстват несправедливо засегнати от действията на МВР, то нищо не пречи те да съдят организаторите на събитието за пропуснати ползи и нанесени вреди. Вместо една седмица да правим безумни съпоставки по вестници и блогове между МВР - ДС - Левски - Левски-Спартак - Батков и т.н.

"Вътрешна афера" (2010) :: The Inside Job (2010)

Постер: imp awards

Докато още сме на вълна "финансова криза" искам да ви препоръчам още един филм, който е сред фаворитите за Оскар в графа "документални филми" тази година.

"Вътрешна афера" (преводът на заглавието е неофициален) проследява зародишът на финансовата криза в голяма дълбочина, връщайки се до 80-те години и управлението на Роналд Рейгън, което започва масовата дерегулация на финансовите пазари (дерегулация, която в крайна сметка доведе до финансовия крах на Уолстрийт).

Но освен, че проследяват кризата в историческа и глобална перспектива (филмът, както и поредицата на ББС, за която писах преди няколко дни, разглежда историята за фалита на Исландия отблизо), авторите се задълбочават и върху корупцията и конфликтът на интереси, от които е изтъкан Уолстрийт и мрежата от корупция от висши държавни служители, университетски преподаватели и научни работници, свързани с него.

Най-опасните разкрития на филма всъщност са в заключението - че финансовата индустрия всъщност много успешно се справи с задачата да се спаси (благодарение на парите на данъкоплатците) и след това да блокира всеки по-радикален опит за реформиране и регулиране на системата.

Няма да преразказвам повече, най-добре гледайте филма. Може да бъде свален от тук.

За филма научих от този блог.

Как Гордън спаси света

Снощи най-накрая приключих с гледането на една 3-епизодна серия на БиБиСи "Любовта към парите", която проследява глобалната финансова криза от три любопитни ъгъла - фалитът на Лемън брадърс (епизод 1), пазарът на субстандартни ипотеки за недвижими имоти (епизод 2) и банковите фалити и държавните мерки за избягване на нова голяма депресия (епизод 3).

Поредицата е още от 2009г., но повечето от главните действащи лица, включително Гордън Браун, Алистър Дарлинг (финансов министър на Обединеното кралство при Браунс), Тимъти Гайтнър (финансов министър на САЩ в кабинета на Обама) участват с разкази, така че можем да чуем гледната точка на главните действащи лица (освен на посочените като виновници, които, традиционно, отказват да участват в подобни документални поредици).

И трите епизода са еднакво интересни, и дават вътрешен поглед върху причините и развитието на кризата на Уолстрийт и в Ситито в Лондон.

За мен обаче най-интерен беше третият епизод, в който авторите на филма разглеждат началните реакции на държавниците във Вашингтон и Лондон и как в крайна сметка световната банкова и финансова система е решена. Следва кратък преразказ.

От самото начало във Финансовото министерство на САЩ (Хазната) знаят, че проблемът, заради който банките фалират са раздадените огромни "субстандартни" ипотеки (субстандартен е просто удобен евфемизъм за даване на огромни кредити на хора, които не могат да си ги позволят, за да си купуват къщи).

До тази ситуация се стига след като финансовият министър на Щатите Ханк Поулсън отказва да се намеси и да "измъкне" (bail-out) Лемън от фалит на базата на идеологически усмотрения (нищо че няколко месеца по-рано е спасил Беър Стърнс от фалит при сходни условия). След фалита на Лемън и последвалата паника, дори Поулсън е наясно, че неолибералният "laissez-faire" няма да сработи.

Експертите на финансовото министерство излизат с три варианта за изход от кризата: 1) да се изкупят лошите активи на инвестиционните банки (т.нар. toxic assets); 2) да се рекапитализират банките, наливайки им се държавни пари (тоест да се "национализират" частично същите); или 3) да се гарантират въпросните субстандартни ипотеки, така че да не се превръщат в токсични.

Явно третият вариант бързо изпада от уравнението (навярно той би струвал прекалено скъпо, а пък и защо трябва да се спасява обикновеният човек, като може просто да се спаси големият бизнес...), но реално изборът е между рекапитализация и изкупуване на прехвърляне на огромен брой неизгодни финансови инструменти към данъкоплатците, за да може Уолстрийт да продължи да си работи както си е свикнал (и инвестиционните банкери да прибират шест-цифрени годишни бонуси).

Само че въпросният избор се прави по времето на Президента Буш и неговата администрация, която е пълна с неолиберали и почитатели на Айн Ранд (включително служилият до 2006 като председател на Федералния резерв Алън Грийнспан), не може да допусне "национализация" на банките. (От друга страна нямат подобни идеологически съображения данъкоплатците да изкупят финансовия боклук, сътворен от Уолстрийт).

След като е приет от Белия дом планът не успява да мине в Конгреса, блокиран от гласовете и на демократи, и на републиканци.

Това води до нова криза и истерия и финансовите пазари отново се срутват, заплашвайки нови финансови институции и дори цели държави. Ирландия, келтският тигър, който почитателите на радикалния свободен пазар сочат за пример години наред, почти веднага се озовава в рецесия и започва да губи работни места. Исландия буквално фалира заради огромната задлъжнялост на банките си (общият дълг на исландските банки е около 7 ПЪТИ БВП на страната!)

Британските банки също започват да изпитват силни затруднения. Кралската банка на Шотландия (Rоyal Bank of Scotland или RBS на английски) е силно засегната и застрашена от неликвидност (което би довело до фалита ѝ) заради голямата  си активност на пазара на деривативи на субстандартните ипотеки.

В тази ситуация правителството на Гордън Браун и ръководството на Централната банка (Bank of England) трябва да вземат спешно решение как да постъпят. В пристъп на радикална смелост и решителност (и с подкрепата на всички основни банки разбира се) държавата се намесва и налива 50 милиарда паунда в рекапитализация на банките, национализирайки ги частично.

Във филма Браун разказва, че тази стъпка не е била съгласувана с нито едно друго правителство и едва след като е предприета Браун заминава за Париж, за да убеди европейските лидери да действат, а Дарлинг и председателя на централната банка отиват във Вашингтон, за да убедят американската администрация да направи същото. В крайна сметка планът явно убеждава лидерите от двете страни на Атлантика, защото САЩ, Германия, Франция и други държави предприемат действия към рекапитализиране на банките и успяват да предотвратят скока в бездната.

Това, което не успяват да предотвратят за съжаление е дълбоката рецесия, която постепенно обхвана целия свят. Важно е обаче да научим уроците от грешките и успехите на световните лидери.

Първо (и най-важно), че мантрата "свободният пазар ще реши всичко и ще се саморегулира" не работи. След краха почитателите ѝ казваха "трябваше да бъдат оставени банките да  фалират, за да се научат", което опасно много прилича на логиката "трябва да преживеем ядрена война, за да се научим да не ползваме ядрени оръжия".

Второ, че идеологическият трепет е полезен и хубав, когато пишеш в блога си или искаш да се правиш на умен на маса, но в живота е по-добре да си разумен и гъвкав.

И трето, че левите политици обикновено са много по-отговорни финансово от десните ;)

Можете да свалите и гледате поредицата на БиБиСи "Любовта към парите"  (Love of Money) ето тук.

"Изключителните" от Малкълм Гладуел

Снимка на корицата: ИК "Жанет 45"

Един от най-трайните митове на съвременното ни общество е, че успелите хора са продукт на самите себе си. Тоест, че заобикалящата ни среда и нейните фактори - роднини, приятели, идеологии, образование, война, мир, криза и т.н. - нямат значение.

Оттам идва и философията, реализирана и като политическо течение, че обществото/държавата трябва да оставят животът ни да се развива "от само себе си". Че най-умелите ще станат най-успешни и ще повлекат всички ни след себе си.

Че не трябва държавата да удържа част от доходите ни като данъци и да ги преразпределя (или по-точно казано реинвестира).

Че не е нужно университетите, държавните учрежения и частните компании да заделят специални квоти за представители на малцинствата и/или жени, защото тези, които са способни ще намерят начин, някак си, да успеят да се изкачат до върха на стълбицата без квоти и помощ.

"Изключителните" поставя цялата тази логика под съмнение. От канадските хокейни отбори, през манхатънските адвокати от еврейски произход и до Бил Гейтс и Стив Джобс, служейки си с убедителни примери, авторът ни показва колко много личното благоденствие и успех са продукт на порядките в обществото и… на късмет.

Оттам Гладуел извлича и логиката, че чрез прости, но обмислени усилия, обществата и държавите ни могат да успяват повече. Много повече.

Книгата не е възхвала на социалната държава или бюрократично-регулативната машина, а по-скоро културно и антропологическо изследване на съвременните общества.

Докато първата ѝ част се занимава с причините и произхода на успеха, втората е отдадена на значението на културните обстоятелства в дадени случаи (например честите катастрофи при самолетите на "Корейски авиолинии"). В последната (условна) част на книгата си, Гладуел разглежда как дадено (негативни) културно наследство може да бъде преодоляно - чрез опита на специална образователна програма, започнала в един от най-бедните райони на Ню Йорк - Бронкс.

Има ли място Турция в ЕС?

Независимо какво вие лично смятате, членството на Турция в ЕС в момента е де факто блокирано. Още повече, че редица европейски политици (водени от донякъде популистки основания) са категорично против идеята нехристиянски член да се присъедини към клуба на богатите.

Какво означава това за Турция и за Европа - нов материал в блога на Foreign Policy България.

Какво ново при републиканците?

Политическите коментатори в САЩ са сериозно раздвоени относно президентството на Барак Обама. Докато някои очакват той да срещне сериозни трудности да запази мястото си в Белия дом, други смятат, че освен ако няма голяма криза, с която администрацията да не се справи, Обама може да е спокоен за изборите.

Това до голяма степен зависи от това какво ще се случи в другия лагер - този на Републиканската партия - и кой ще спечели кандидатурата за президентството.

Моите разсъждения по този въпрос - в новия ми материал за блога на Foreign Policy България.