Задължително гласуване 2.0

Или как можем да направим правото и задължение
без да раним смъртно демокрацията

Темата за задължителното гласуване може да не е нова и дори да се счита за изчерпана и недемократична, но аз ви насърчавам да четете надолу, защото смятам, че това което имам да предложа като идея за него може да промени качествено характера му.

От много време се каня да напиша този материал. Отдавна бях наясно с разсъжденията си по въпроса. Публикувам го сега, защото исках да намеря най-добрия начин да го поднеса, така че да бъде разбираем, без да звучи несериозно.

Едва ли има нужда да коментираме настоящето състояние на политическата ни система. Колкото и да се правят на ударени дебелооките ни политици 40-и-няколко % избирателна активност е катастрофално за политическата система, на която и да е страна. В София - град с около 2 милиона жители, има 1 млн. регистрирани избиратели и според последните местни избори около 300 000 гласуващи или 30% - едно ограничено малцинство избира управлението на града.

Каквото и да говорят симпатизантите на отделните политически партии истината е, че 70% от хората нямат доверие в никоя партия. Приказките „няма избор” и „всичките са маскари” вече са знаменателни за политиката в България. Но дали това отразява истинското положение на нещата?

Досега темата „задължително гласуване” беше запазена територия на дясното, което в неспособността си да оцелее на политическата сцена и да накара хората да му дадат доверие намираше в този принцип някаква утеха за забравеното си „славно” минало. Факт е обаче, че хората спряха да гласуват в "дясно" заради тоталното изчерпване откъм идеи и лица и заради пълното затъване в партизанщина. Даже имаше един политик, който стигна дотам в падението си, че да се разсърди (!) на собствената си нация... Резултатите днес са налице – „цели” 18% електорална подкрепа в бившия вече син бастион София - може би за някой са дори успех.

Но да не се отклоняваме от темата. Неведнъж съм казвал, че в политиката няма леви и десни решения, а има работещи и неработещи. Затова още отсега мога да кажа, че аз съм „ЗА” въвеждането на задължително гласуване - смятам, че българската демокрация трябва да се направи така, че да е работеща - в Конституцията ни е заложен един доста добър модел, който за съжаление има своите недостатъци, които се проявяват особено много в последните години.

На всички избори мнозина социолози, политолози и други „-ози” се състезават в упражнения по словесна акробатика в намиране на обяснения защо хората не гласуват. „Ходенето за гъби” е само един пример за колорита на речника, натрупан след последните няколко избори. Истината е, че негласуващите правят услуга на политическата класа като цяло – те просто никъде не се броят и никъде не участва при разпределението на мандати, министерства и други интересни позиции. Трудно бихме могли да определим колко от тези близо 60%, които не се разходиха до урните дори на първия тур на местните избори го направиха от това, че са отвратени и нямат алтернатива и колко просто ги домързя или никога не ги е интересувала политиката. Няма да е лошо да напомним на тези вторите, че демокрацията, макар и възвишено звучаща, все пак предполага някакво ниво на ангажираност и отговорност към управлението на собствената ти държава. Измъкването с „всичките са маскари, за какво да им гласувам?” е прекалено лесно и безотговорно и, честно казано, спомага за доомаскаряването.

Всички фанатизирани защитници на политиката и гласуването трябва обаче да признаем, че голяма част от хората наистина не разпознават нито един субект, за който могат с чиста съвест да дадат гласа си. Отделен въпрос е, че по-скоро разпознават в много от тях потенциални субекти на разследвания от прокуратурата, но това е друг (деликатен) въпрос. Нашият проблем е да открием формулата, по която да накараме хората да излязат от къщите си и да изразят мнението си. Ето това е.

Като първокурсник по политология в братската (империалистическа) Англия не бях никак учуден, че в университета се провеждаха съвсем реални, честни и сериозни избори за управителните органи на студентския съвет. Интересното беше, когато за първи път отидох да гласувам и на малкото парче хартия под имената на кандидатите открих позиция „Никой от изброените”. След изборите разпитах и прочетох малко и разбрах, че ако мнозинството от гласувалите бяха отбелязали тази позиция щяха да се проведат нови избори. Това е начинът да изразиш, че нито една от предложените кандидатури не ти допада и че искаш различен избор. За трите ми години това не се случи нито веднъж, но възможността е там.

Представете си сега какво означава за политическата класа в България 60% потенциални гласоподаватели за „Никой от изброените”. Огромна опасност, ето какво. Опасност за големите и тромави партии, които се надяват на „твърд електорат” при ниска избирателна активност, но също така и за новите популистки партийки, чиято тенденция стана особено популярна от 2001г. насам. Опасност също така за всички етнически и други партии, както и за „бизнесмени”, които се научиха освен да се обличат добре и да купуват също толкова добре гласове за партиите си тип ЕООД.

Този тип гласуване съществува и в момента, но колко от нас знаят, че пускането на празен плик или непопълнена бюлетина не се брои като невалидно даден глас, а като изразяване на някаква сериозна политическа позиция?

В настоящия момент българската политическа система е докарана до състояние на истерия, в което отвращението поражда отказ от гласуване, а той на свой ред още отвращение заради корупцията и покупко-продажбата на гласове (които имат значение, тъй като никой не гласува и могат да се купят достатъчно, за да се промени даден вот). Както казах и в началото на разсъжденията си в политиката няма леви и десни решения – има работещи и неработещи. Изправени пред един толкова сериозен по мащабите си проблем, макар и шеговито предаден от мен, ние заедно – като общество – сме длъжни да намерим решение за него. Иначе рискуваме много по-сериозни последици.

Материалът е публикуван на ежеседмичната страница на БСМ във в-к "Дума", озаглвена "Лъвчета" на 8 ноември 2007г.