28 август, 2009

Виновен до доказване на противното


По "Дневник":

Преподавателят Петкан Илиев е бил уволнен от ректорът на Университета за национално и световно стопанство (УНСС) проф. Борислав Борисов.

"Аз като ректор считам, че е недопустимо той да провежда и участва повече в изпитната сесия и въобще в учебния процес и обучението на студенти в УНСС", е посочил Борисов. Той е готов да преразгледа позицията си, ако съдът оправдае Петкан Илиев.


Не че се съмнявам особено много във вината на г-н Петкан Илиев. Но се надявах, че в територията, наречена България, все още властват някакви правила и закони. Че вината се установява от съда и че всеки е невинен, докато съд не го намери за виновен.

Явно тези предпоставки обаче не важат за проф. Борисов и неговия екип. Няколко седмици след като проверка, назначена от ректора на УНСС, откри, че в университета няма корупция (нали всички знаете как няма...), един преподавател е уволнен ей така. Проф. Борисов не може да допусне той да участва в изпитната сесия. Ами тогава може да го отстрани например - до изясняване на виновността.

Разбира се отстраняването не е толкова ефективен ПъРъ механизъм като звучното пляскане на уволнения.

Да, може би всички очакваме скалпа, на хванатия в корупция преподавател. Но замисляме ли се, че утре по същия начин може да пострада някой от нас, от нашето семейство, близък приятел или колега. И то без да се е провинил, просто заради конфликт с началника си (например).

В съвсем кратък текст засегнахме две огромни и силно болезнени теми за обществото ни - образованието и закрилата на трудовите права. За съжаление не виждаме нито една политическа сила, способна да предложи стойностни и работещи решения по тях.

26 август, 2009

Brave New World от Aldous Huxley

Навярно всички читатели на този блог знаят за слабостта ми към произведенията на Джордж Оруел и особено към неговия magnum opus „1984”. Въобще анти-утопиите са жанр, към който винаги съм проявявал известна слабост. В тази връзка от дълго време се канех да се снабдя и да прочета „Прекрасеният нов свят” на Алдъс Хъксли.

В американското издание, което виждате тук, „Brave New World” е издадена заедно с едно дълго есе, наречено „Brave New World Revisited”, в което Хъксли около 20 години след издаването на оригиналната творба („Смел нов свят” е издадена за първи път през 1932г. – 17 години преди „1984”!) разглежда част от аспектите на анти-утопията си и ги сравнява с развитието, което е достигнала съвременната цивилизация до средата на 50-те години на ХХ век.

След като прочетох и си дадох малко време да осмисля двете произведения останах с впечатлението, че като цяло отношението ни към Хъксли и „Прекрасният нов свят” е доста несправедливо сравнено с това към „1984” и Оруел. Разбира се книгата има своите слабости, литературно и философски навярно „1984” е много по-издържана, но в крайна сметка анти-утопията на Хъксли, неговото мрачно предсказание, е много по-близко до съвременния ни живот, отколкото Оруел е достигнал.

В „Прекрасния нов свят” всички са щастливи и задоволени. Властва завиден сексуален промискуитет, а емоционалното обвързване е табу. Няма семейства, децата се създават по химически път в гигантски лаборатории и още с оплождането на яйцеклетката биват причислявани към една от строго ограничените касти – от алфа (най-развитите и продуктивни членове на обществото) до епсилони (слабоумни полу-човеци, които работят най-елементарната и мръсна работа). Консуматорството и безсмислените, но зрелищни забавления, са издигнати в култ, а дори след всичко това на някой все още да му липсва нещо безвредният наркотик сома, раздаван безплатно от правителството, му осигурява бягство от всяка негативна емоция.

Открихте ли паралелите? Не прилича ли земята от 7 век С.Ф. (След Форд – новото летоброене, според книгата) обезпокояващо много на нашия свят? Не ни ли осигуряват сапунените сериали, „риалити” предаванията, глупавите комедии елементарно щастие, което да ни накара да забравим за истинските проблеми, да потърсим решения и отговорност на тези, които са виновни за тях? Не ни ли карат хилядите безсмислени предмети, скъпи дрехи, бижута, коли, техника и пр. да оставим решаването на сериозните проблеми на някой друг? Не обичаме ли робството си, както твърди Хъксли?

Разбира се има много неща, които можем да посочим с пръст и да кажем „и това лошо предсказание не се е сбъднало” – макар и формално на места (като в България например), светът днес е по-демократичен от когато и да било. Главно благодарение на Интернет, но все пак, достъпът до информация беше разчупен и сега човешката цивилизация е по-информирана от всякога.

Но не е ли благодарение на такива „лъже-пророци” като Хъксли и Оруел, на емоциите, мислите и действията, които техните книги за предизвикали, че днес не живеем в техните светове?

14 август, 2009

Новини на турски

Не знам защо 10-минутката новини на турски изведнъж се превърна в обществена тема от най-високо значение.

Кулминацията на този публичен 'дебат' беше участието в сутрешното студио на Нова ТВ "Челюсти" на един от журналистите, които четат новините на турски и... самият Боян Расате.

Не мога да разбера защо Нова ТВ умират да канят за коментатор на теми, които засягат основни човешки права, човек, осъден за расизъм и насаждане на нетолерантност, но това си е "политика на телевизията" както се казва.

Искам съвсем накратко да обясня защо аз съм ЗА това по БНТ да има новини на турски език. Преди всичко трябва да си дадем сметка, че България не е хомогенна държава. Българската нация се състои както от хора, произхождащи от славянско-прабългарския етнос с различните примеси на куманска и прочие кръв, така и от роми, тюрки и прочие. Освен това нацията ни не е хомогенна нито по религиозния си признак, нито дори по езиковия. Опитвайки се да отречем това и да наложим някакъв хомогенен и универсален състав на нацията с нищо не спомага за сплотяването й, а точно обратното.

Правейки се на ударени и криейки се зад вечната реплика "официалният език в България е българският" с нищо не променя факта, че куцащата образователна система произвежда полу-грамотни хора дори сред славянския етнос, за който българският е "майчин", а да не говорим за тези, които го научават като втори. Разбира се с това не искам да оправдая невладеенето на българския - то обрича жертвите си на вечна маргинализация и ефективно изключване от обществото. Но едва ли 10-минутните новини на турски ще откажат някой, който наистина иска, да научи българския език - независимо дали му е роден или не.

И най-накрая, повече от всичко на света, бих искал българите от турски произход да се информират и да формират мнението си по важните за всекидневието ни неща от Българската национална телевизия, а не от Atv или някой друг турски канал.

Има и още една причина, поради която не разбирам воят срещу новините на турски - тази година турските сапунени опери са най-популярните предавания по националните ни телевизии. Всеки уважаващ себе си канал предава най-малко по 2 сериала, от които турският бит и култура се леят свободно на талази. И явно много се харесват.

Така че всички онези, които громят турцизацията на България, а вечер в 20:00 сядат да гледат "Перла" могат най-малкото да се замислят колко лицемерен е шовинизмът им.

07 август, 2009

Дневният ред на България

Тази моя статия беше публикувана във вестник СЕДЕМ на 5 юли 2009г.

Всички знаем кои са големите проблеми, пред които е изправено обществото ни. Корупцията, хаосът, неспособността да се гарантира елементарна справедливост и сигурност на хората. Големият провал на т.нар. „политически елит” на България не е неосъзнаването им, напротив – българските политици все по-добре съумяват да посочат и да направят (или да симулират, че правят) нещо по въпросите, които най-много дразнят съгражданите им. Последен чудесен пример в това отношение е решението на новия министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, който изпрати 14 патрулки, които да дежурят по пътя Сливен – Карнобат където традиционно през лятото се получават най-големи задръствания.

Истинският проблем на политиката в България е липсата на лидерство. Тук бързам да уточня, че смисълът, в който използвам думата няма нищо общо с идеята за т.нар. „твърда ръка”. Това, което в случая имам предвид под лидерство е способността да се „отделят” основните предизвикателства и нужди, като посочения по-горе пример, и да се създаде и защити дневен ред на обществото, който да му помогне да се справи с тези проблеми.

И за да не звучи прекалено теоретично и комплексиран аргументът ми нека се опитам накратко да предложа своя възглед за дневния ред на българското общество, който би ни спомогнал да се изправим срещу дълбоката криза, в която сме изпаднали и на която 20-левките рушвет за пътните полицаи и всички други ежедневни тъпотии са само проявление.

Дневен ред от 4 точки

Преди всичко бих искал да фокусирам вниманието на читателя върху основополагащото си убеждение, че българското общество трябва и (по-важното) може да се справи само с предизвикателствата, които стоят пред него. Предложените по-долу решения ще му дадат необходимите средства и инструменти, с които да реши проблемите си. Целта ми е не подробно да разчертавам програмата за изпълнение във всяка една от точките, а максимално концентрирано да акцентирам върху значението на всяка от тях и необходимостта й да присъства в този „дневен ред”.

Демократизация

Преди всичко една толкова амбициозна програма за реформиране на целия обществен порядък не би могла да бъде постигната без реформиране на начина, по който функционира българската политическа система. Голямата цел на тази програма е утвърждаването и заздравяването на българската демокрация – като единствено легитимната и справедлива форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на всички български граждани.

Радостно е, че през последните 1-2 години тази тема навлезе във вниманието на обществото, но по традиция всяка добра новина е гарнирана с поне няколко лоши – това, което ни беше представено за политическа реформа от старото мнозинство и заявките на новото, които включват екзотики като „президентска република” и „намаляване броя на народните представители”, с нищо не могат да гарантират, че промяната ще е позитивна.

Преди всичко на гражданите трябва да бъдат дадени повече възможности да участват във вземането на решения и повече сила да избират кой да ги представлява. Чистият мажоритарен избор, колкото и изкусително да звучи, е неподходящ за страната ни. Вместо това, много по-добре би било да се съсредоточим върху това как да вкараме реално работещ мажоритарен елемент в рамките на пропорционалната система. Подходяща стъпка в тази посока би било разширяване на преференциалния вот, но разбира се да отпадне необосновано високата бариера от 15%, която бе въведена само с една цел – да го направи неработещ.

Въвеждането на мажоритарен елемент трябва да бъде комбинирано с реално възможности гражданите да участват във вземането на политически решения – чрез улесняване на процедурата за свикване на референдум и въвеждането на гражданска законодателна инициатива.

Един от най-важните критерии, по които ще бъде мерен успехът на политическата реформа, е справянето с политическата корупция. Едно от основните решения в тази насока е осезаемото увеличаване на публичното финансиране за политическите партии и обединения. Може би звучи цинично, но простата сметка показва, че няколко десетки милиона лева бюджетни средства годишно биха излизали доста по-евтино на обществото, отколкото 1,5 млрд. изгубени в дълбоките джобове на корупцията.

Не на последно място реформа в политическата система не би могла да бъде осъществена без реформа в собствеността и начина на действие на средствата за масово осведомяване. Без яснота и прозрачност върху собствеността и без гарантиран плурализъм и отразяване на всички мнения е невъзможно да постигнем реално работеща демокрация.

Човешки права

Може би както в първата част с честото наблягане на думата „демокрация” и тук споменаването на човешките права ще прозвучи малко наивно и далеч от реалната проблематика. В крайна сметка обществото ни „има много по-сериозни проблеми за решаване” – гарантирането на правото на живот, достоинство и собственост на гражданите, предпазването от посегателства и т.н. Но какво са всичко това, ако не основни човешки права?

Разбира се, не можем да пренебрегнем и други групи в обществото, които имат нужда от защита на правата си – например етническите, религиозни или сексуални малцинства, хората с увреждания и други.

Инвестицията на пари и усилия в тази насока може да се възвърне многократно в следващите години. Най-малкото по-високо образованите и интегрирани в обществото негови членове са по-неподатливи на изкушенията на престъпността, наркотичните вещества и/или радикалните идеологии и религии.

Социална държава

И докато все още сме на темата за „инвестирането” в човешкия потенциал на обществото ни, бих искал да засегна и темата за осъществяването на европейския социален модел в страната ни. Прекалено силното въздействие на неолиберализма над българското общество кара много от съгражданите ни да мислят, че социална държава значи помощи за хората, които не искат да работят и/или „взимане от тия, които имат пари, за да се дадат на тия, които нямат”. Разбира се, това не може да бъде по-далече от истината.

Социалната държава е най-просто казано набор от обществени услуги, които трябва да бъдат достъпни за всеки, независимо от социалния или финансовия му статус. Такива са ефективното и висококачествено образование, работещото здравеопазване, грижите за децата. Всяка от тези услуги, освен признак за високо развитие на дадена държава, представляват и де факто „инвестиция” в хората й – очевидно е как образованите и физически здрави хора спомагат за развитието и просперитета на дадено общество.

Среда на живот

Последен, но не и по значение, фактор за бъдещето развитие на страната ни е грижата за опазването на природата и средата на живот в България. Проблемът тук произтича от пълната убеденост на гражданите, че държавата не е безпристрасният посредник и съдник, който по дефиниция би трябвало да бъде. Така всеки, който по някакъв начин бива ограничаван или ощетяван от държавната политика по отношение на опазването на средата счита, че в правото си, когато се съпротивлява против ограниченията, които се отнасят до него.

Отделно от очевидните биологични и морални доводи за опазване на природата и запазване на биоразнообразието, въпросът за средата на живот е важен и по множество икономически и социални въпроси. Град Банско и черноморската ваканционна агломерация, която започва с комплекса Св. Влас и завършва със село Равда са чудесни (и не единствени) примери за абсолютно неустойчивия подход за развитие на туризма. А София е чудесен пример за град с неравномерно развитие и западащи функции заради ужасното си управление, белязано от липса на елементарен поглед в бъдещето.

Преминавайки от локалния към глобалния аспект, трябва да обърнем внимание и на промените в климата, които вече доминират в дневния ред и на Европейския съюз, и на ООН. От последовател и дори понякога противник на мерките в тази сфера, България трябва да се превърне в техен двигател и проповедник. Мисленето в перспектива за тези проблеми ще ни позволят да се подготвим за предизвикателствата на идните години.

Една сбъдната мечта

От Освобождението насам българското общество винаги се е мотивирало и сплотявало около една обща цел, която представлява по същество най-дълготрайният консенсус, съществувал някога сред нацията ни – догонващото развитие. Понякога сме напредвали уверено по този път, друг път сме се връщали назад. Днес обаче имаме възможността и най-благоприятните условия да съставим програма за действие, с която да постигнем този „дълъг скок”. Трябва сами пред себе си да признаем, че той е труден, но не и невъзможен. Че изисква сериозен анализ на способностите и слабостите ни и мотивация за дълга и трудна работа. Първата крачка, която трябва да предприемем е малка, но сериозна – да повярваме, че можем.

Снимка: vsekiden.com