Търговия с външна политика

Кабинетът Борисов продължава „добрата” традиция на българската външна политика принципите и дори националните интереси да бъдат жертвани в името на подкрепа от страна на повече и по-малко спорни европейски политици, които гледаме всяка вечер по телевизията. Само така можем да коментираме отношението на г-н Борисов към конфликта разразил се между Париж и Брюксел и по-точно между президента Саркози и висши представители на Европейската комисия, в който България без да иска се оказа страна.

След като Саркози превърна българските и румънските роми, преселили се във Франция, в средство за възраждане на позаглъхналата си популярност сред френския електорат, ЕК нямаше избор освен да реагира на това нарушаване на основни принципи и норми на Съюза. При такъв гамбит беше ясно, че френският президент няма как да отстъпи и съвсем естествено последва конфликт между двете крайни гари на континенталния маршрут на „Евростар”. Първоначално Вивиан Рединг, комисарът от Люксембург, а после и белгийският министър-председател Ив Льотерм (Белгия в момента председателства ЕС) разкритикуваха действията на френското правителство.

Саркози, съвсем в стила на колегите и приятелите си от Италия и България – Берлускони и Борисов, посъветва люксембургския комисар „да прибере ромите в собствената си страна” и дори е заплашил да превърне темата в основна за започващата днес среща на Европейския съвет (който събира всички правителствени глави на страните-членки).

Намесена между шамарите, България нямаше как да не вземе отношение по въпроса. И след като вчера г-н Борисов заявил, че „България няма проблем с Франция”, днес двамата със Саркози допълнително показали това, демонстрирайки отношения, „които не се нуждаят от допълнителен коментар” (и двата цитата са по БНТ!)

Какво ли значение имат за г-н Борисов правата на няколко български (и европейски) граждани, след като съвсем скоро подкрепата на Никола Саркози ще е много по-важна за българската десница. Проблем е обаче за 8 млн. български граждани, чийто интереси и принципи във външната политика се търгуват в името на частните интереси на една партия. Мнението на другите европейци за нас така или иначе не е за особено принципни и отдадени на европейската идея хора и се съмнявам, че с подобно отношение скоро ще го подобрим.

Политическият шаблон на Татяна Дончева

Снимка: в-к "Дневник"

Бившата червена депутатка и основателка на неясното „Движение 21” отново взриви общественото пространство с откровенията си. Сутрешните блокове за пореден път бяха „употребени”, но техните продуценти и водещи не се и дърпат особено – липсата на истинска политика и събития поражда необходимост от запълването им с вулгарни приказки за това кой с кого си „ляга” политически.

Изненадващо по-скоро е това, че г-жа Дончева все още успява да пробута мъгливите си откровения. Изказванията ѝ печално започват да наподобяват шаблон за циркулярно писмо, в което само от време на време се променят имената на главните герои.

Маджо и „банкерът” му бяха заменени от други популярни фигури от съвременния фолклор – Вальо Златев и Георги Първанов. Президента и бившият вътрешен министър Румен Петков така или иначе трайно се настаниха в негативния списък на г-жа Дончева, но една бърза справка във вездесъщия Гугъл може да ни припомни, че адвокатката не винаги е рисувала отношението си към тези държавни мъже в подобни тъмни краски.

Впечатлението, което тази, иначе несъмнено колоритна и ерудирана, жена-политик е изградила е, че отношението ѝ към пъстрия заобикалящ ни политически свят, е фукнция не на ценности и идеи, а на способност на отелни лица да задоволят "търсенията" ѝ.

Жалкото е, че обществото в случая не проява същата паметливост или дори склонност да се осведоми как се е променяло отношението на дадено лице към събитията и политическите актьори. Това позволява на г-жа Дончева години наред да предлага едно и също постно представление, само сменяйки основните действащи лица от време на време.

Формула „Кръгла нула”

Снимка: Frog news

Таман вчера си мислех, че Любимият ни Премиер и Любимият Кабинет са се изчерпали да ми дават вдъхновение за тази седмица, но днес отново съм на гребена на вълната. Некомпетентността никога не спи така да се каже.

Фактът, че образовани професионалисти като Трайчо Трайков, Дянков и пр. се излагат като кифладжии, показва обаче, че когато „Главата” не е наред, дори цялото „тяло” да е яко, няма как нещата да вървят.

Премиера и екипът му канят арабски инвеститори от Абу Даби да обсъдят възможности за инвестиции в България и проект за изграждане на писта за Формула 1 (и други състезания). Това е стар проект, Румен Петков и приближената до него Българска федерация по моторни спортове го разнасяха като мощи на Св. Йоан Кръстител преди изборите през 2009, мислейки си, че това някак магически ще спаси част от разнебитената репутация на БСП и правителството на Тройната коалиция. Нищо подобно не се случи, разбира се, и „проектът” просто изчезна от публичното пространство. До оня ден.

Провежда се среща, инвеститорите от Абу Даби казват, че не се интересуват да участват в подобен проект, най-малкото, защото всичко е изключително грубо и без никаква свършена работа, след което си заминават.

На следващия ден мин. Трайков започва да обикаля сутрешни блокове и да обяснява, че държавна фирма, ръководена от шейха на Абу Даби ще налее нам-ти-колко милиона, а България ще участва само с терена край Доброславци. Разбира се, масово всички започват да се подиграват на празните приказки на министъра и ако всичко завършваше дотук, може би ситуацията щеше да е само комична.

Само че тя е трагична, защото вчера от въпросната арабска фирма са изпратили писмо до българските медии, с което изразяват възмущението си от непрофесионалното поведение на българските администратори. Не само, че инвеститорите не се интересуват от проекта (и изобщо нямат намерения да наливат пари в дупка), ами и фирмата е частна и собственост на уважаван бизнесмен от Абу Даби, който няма нищо общо с шейха. И тъй като това е сериозна обида в тази част на света, въпросният инвеститор е решил да се откаже изобщо да инвестира в България и да посъветва същото всичките си партньори.

Ето тази тотална нескопосаност на българските министри, и в крайна сметка и на министър-председателя, не просто спъва чуждите инвестиции, а ги гони от страната. Подобен гаф е достоен повод за оставка на ресорния министър, но май досега няма министър, който да не е заслужил честта, което означава, че има нещо дълбоко сгрешено в целия кабинет... и разбира се в „Глъвътъ” му.

Измеренията на наглостта

Международният ми паспорт изтече преди година. Оттогава все отлагам, по различни причини, издаването на нов – първо чаках да влязат в сила новите паспорти с биометрични данни (съвсем отделна тема на размисъл, не ѝ е тук мястото), после започнаха истериите и простотиите с новата процедура, която уж трябваше да е евтина, бърза, ефективна и пр.

Периодично сутрин, на път за работа, започнах да минавам покрай РПУ-то си, за да видя как върви тенденцията с опашките. За съжаление, и днес пред паспортния отдел имаше точно толкова хора, колкото и в първите дни на издаване на новите документи. Дори този проблем е емблематичен за начина, по който функционира властта в България.

Отговорността е основна стойност в политиката. Хляба и солта, така да се каже. Заемането на важна длъжност преди всичко, преди държавните софри, пътуванията в чужбина и играенето на тенис с помръкнали световни звезди, е поемане на отговорност – че можеш да се справиш с проблемите, които стоят пред обществото ти. Когато не се справиш е нормално да поемеш отговорност, тоест да си теглиш ножа.

В случая издаването на новите лични документи е отговорност на Министерство на вътрешните работи. И има проблем. Дори ако приемем, че всяко начало е трудно и при въвеждането на една нова система е нормално да има засечки и проблеми, не може да се примирим с простия факт, че мина достатъчно време да се отстранят такива неизправности. Явно цялата система не е изградена както трябва, въпреки че съответните компании („Сименс”) са получили стабилно заплащане за усилията си (и най-вероятно са се отчели където е трябвало).

В такъв случай би трябвало да се поеме отговорност. И след като Републиката не може да гарантира на гражданите си нещо толкова елементарно като издаването на лични документи, отговорността трябва да е голяма.

Разбира се свещената крава Цветан Цветанов не си е и помисляла за подобно нещо, но това добавя само още един щрих в картината на тотална некомпетентност, въпиеща неграмотност и отвращаваща наглост пред избирателите, която рисува този кабинет и разбира се неговият председател Бойко Борисов. И за все повече хора в България (а и извън нея) става ясно, че срокът на годност на това правителство е сходен на този на кило нискокачествени кренвирши.

С грижа за народната култура

Няма по-ясен знак за начина на мислене на съвременните български „държавници” от действията им. Актуалната мобилизация на премиера и на министъра на културата да решат проблема с „пенсиите” на т.нар. „естрадни звезди” е толкова порочна, че чак избива на гротеска.

Първо, държавата, в лицето на изпълнителната власт – министрите на културата, социалната политика и шефът на НОИ се занимават частно с интересите на една малка прослойка хора, отгоре на всичкото такава, която няма сериозна нужда от специално отношение – все пак става въпрос за хора с висок социален статут и с немалки доходи. Отгоре на всичкото министър Рашидов решава, че тези хора „заслужават” – аз мислех, че в ЕС-членката България решава народът чрез представителите си, които избира в Народното събрание да гласуват закони. Но аз не знам, може и да съществува наредба, че министри могат да решават кой заслужава и кой не между три ракии на обяд.

Второ, държавата се ангажира да реши проблемите на тези хора в рамките на 20 дни. Кога за последно държавната власт показа подобна ангажираност към вас или ваш близък лично?

Трето, моето уважение към творците, но голяма част от тях години съвсем съзнателно не са плащали осигуровките си, които като самоосигуряващи се лица са били длъжни да си внасят сами. Оказа се, че архивите са си там, нищо не е изгоряло, но в тях липсват документи и доказателства, че някой си е внасял осигуровките, които дължи. Ако копачите, зидарите или дори зъболекарите не се осигуряваме това в краткосрочен план най-вероятно ще ни донесе солени глоби от НОИ (нали отнякъде трябва да ги съберат тия пари за пенсии на „звездите”), а в дъгосрочен – просто ще се пенсионираме с някоя велика „социална” пенсия от рода на 70-80 лева.

Интересно дали министър-председателя и кабинетът биха проявили подобна загриженост, ако при тях отидат от съюза на копачите например да им се жалват? Все пак идват избори, а по избори концерти и мероприятия много – Веско Маринов няма да може да ги огрее всичките наведнъж, ще трябват подкрепления.

И въобще общата картина много започва да напомня „просветните автокрации” където бащицата-водач се грижи разумно за народа, преценява всичките му нужди от „здрава” култура, забавления, мощи и пр. и разпределя съобразно. Чудя се само кога по софийските панелки ще започнат да се появяват огромни стенописи с Бойко като усмихнат грамаден чичко, който щипе румените бузки на още по-засмени ученици.

Почти колкото Тройната коалиция

Христо Комарницки, в-к "СЕГА"

Ако трябва да определим една обща и характерна черта на българската политика след 1989г. категорично и без алтернатива ще трябва да се спрем на наглостта (или още по-хубаво звучащата „дебелооочие”) като такава. Като тръгнем от някои ключови исторически реплики като тази за „вината с мезетата”, „сгрешеният чип” и др. подобни че до днес, всички нововремски български държавници някак вся идваха с нов морал и го оставяха на входа на Министерски съвет като мокър и окалян чадър.

Не прави изключение и настоящият кабинет, воден от министър-председателя Бойко Борисов, който се на*ра да се възмущава от наглостта на Тройната коалиция, когато трябваше да го избираме, но постави световен рекорд за най-бързо забравяне на моралните си ангажименти. Не сте съгласни ли? Ами как иначе да обясним продължаващото толериране на един министър (Божидар Димитров имам предвид), който вече се появява в общественото пространство само, когато има да каже някоя върховна простотия. И ако приказките за зърната и детеродните органи не правят особено голямо впечатление на притъпелия вече за простотия български народ, то откровенията за „шибан народ” са прекалено много, дори на фона на „шибаното” ни всекидневие.

Ледената упоритост на министър-председателя, който отказва да вземе каквото и да е отношение по въпроса говори за тежка форма на скъсване с действителността. Оттам нататък всички „изпълнения” в стил „парламентарна шефка гласува за дъщеря си”, милиони за Лувъри, църкви и мощи при дереилиралото и фалирало здравеопазване не бива да смущават никого. Смущаващото е, че 20 години по-късно дебелоочието и върховната наглост продължават да бъдат дефиниращ белег на властта.

Всичко това говори само за едно – никой от хората избрани и отчетни пред нас, не се чувства задължен да ни представлява и да ни се отчита. И явно не се и страхува, че от това може да има някакви последици...

Идеологически спорове :)

С Никодил изпаднахме в задочен спор на страницата ми във Фейсбук (между другото, ако не я следите ви предлагам да го направите, защото там съм доста по-активен, отколкото тук). Поводът беше една статия на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”, в която той критикува идеята намаленията на данъците, вкарани от администрацията на Буш през 2000, които изтичат на края на тази година, да бъдат направени постоянни за всички, включително за 1% най-богати американци.

Но спорът ни с Никодил не е за американските подоходни данъци, а за дълбоко сгрешената (според мен) идея, че облагането на доходите с данък е някакъв вид кражба, отнемане от държавата на нещо, което си е изконно твое. Тази идея произхожда от неолибералната идея, че богатството се създава от индивида и от нищото и си е негово по право. Всъщност дори най-брилянтният индивид, който може сам да измисли и предлага продукт или услуга има нужда от пазар, за да „създаде” богатството си. Този пазар са всъщност хора или общество. Дори Стив Джобс да измисли най-невероятния компютър или таблет, едва ли ще може да натрупа каквото и да е, ако пазарът му са ескимоси, които не могат да четат и да пишат. Друг е въпросът, че човек с пазарния усет на Джобс, най-вероятно би се занимавал с търговия с кожи на Северния полюс. :)

Връзката между индивид и общество е сложна и затова аз не съм склонен да прескачам в нито една крайност относно това кой е по-важен и кой всъщност движи обществото напред. Но при всички случаи в обществата, които наричаме „развити” съществува консенсус относно това, че най-богатите (съответно най-облагодетелствани от средата, в която живеят) индивиди, трябва да носят най-голяма солидарна отговорност към издръжката и развитието на това общество. И точно затова никъде в „развития свят” няма да видите плосък данък.