Културен преглед

Миналата седмица ми се събраха доста културни мероприятия накуп, така че реших по същия начин да споделя впечатленията си от тях.

Последователно, в рамките на 3-4 дни гледах TILT, "Стъпки в пясъка" и "Полет над кукувиче гнездо" на Александър Морфов в Народния театър. Не точно в този ред, но ще ги разделя и разгледам "стилово" - тоест филми и театър.

Филмите

TILT е очевидно добре направен и представен (рекламиран) филми за "славния" Преход, но допуска най-големия грях на българското кино от същия този период - опитва се да набута прекалено много история И теория (под теория имам предвид оценка на времето). Това освен това идва в комбинация със слаб (по мое мнение) сценарий, в който няма нищо ново и интересно. И поради това ме изненадва фактът, че филмът сякаш най-много се харесва на хора, които са "героите" на този филм - хората точно от това "изгубено" поколение, които са били на 18-ина години в края на 80-те и началото на 90-те. След като за мен (аз бях на 6 тогава) филмът не е интересен и не ми разказва увлекателно за "едно друго време", не разбирам какво може да предложи на хората, които са го живели.

Ако трябва да изтъкна една основна слабост, то тя ще е възприетият подход историята на епохата да се разказва чрез нещата, които се случват на героите.

Липсата на нетрадиционен поглед върху събитията и неубедителните и нереалистични персонажи в комбинация правят филма много слаб.

"Стъпки в пясъка" според мен е една идея напред, но пак се губи макар и в по-различни пясъци. Радвам се, че Ивайло Христов е избягал от стремежа да отговори на въпроса за "живота, вселената и всичко останало" в рамките на 90 минути, като същевременно е намерил и интересна автентична история за разказване, но историята е толкова голяма и разнообразна, че някак си отделните епизоди в нея губят връзката си.

Хубавото е, че филмът изглежда много по-автентичен по отношение на декор и костюми, а лековата и на моменти комична игра на Иван Бърнев, Велко Кънев и кратката поява на бате Ненчо го правят лек и забавен за гледане, въпреки сериозните и тежки теми.

Театърът

Накрая искам да обърна внимание на "Полет над кукувиче гнездо", което се играе в Народния под режисурата на Александър Морфов. Несъмнено той е явление в българския театър, независимо дали го харесвате или не. Моето мнение все още е крайно разнопосочно - например мразех "Хъшове", когато го гледах за пръв път, но след това ми хареса много.

"Полет над кукувиче гнездо" обаче е тотален провал. Усещах го още докато гледах представлението и веднага след като напуснах театъра, но се убедих тотално след като изгледах внимателно екранизацията на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля (и не ми казвайте, че не са сравними нещата, защото българските режисьори и актьори не отстъпват по нищо на американските - когато искат!)

Мисля, че г-н Морфов тотално е сгрешил прочита на романа на Кен Киси и го е превърнал в една елементарна и плоска творба, която представя сблъсъка на "добро" и "лошо". Ако е направено заради публиката жалко, мисля че театралната публика в България все пак е на малко по-високо ниво от подобно елементарно представяне на света (при всички условности за "нивото" на публиката...)

В представлението сблъсъкът между Макмърфи и сестра Рачид е между "добро" и "зло". Той е пияница и безделник, но е готин, себеотрицателен, не е егоист. Сестра Рачид от своя страна е един обикновен изрод, чиято роля единствено е да тормози пациентите в психиатричната болница. Ако сте гледали филма (ако не сте - задължително го направете) там героят на Никълсън е много по-"сив" (тоест лош и егоистично настроен), а сестрата прави всичко от убеждението, че така помага на пациентите си. Тоест сблъсъкът е между "ред" и "хаос".

Не случайно не споменавам актьорите от представлението - защото те са на обичайната си висота, но самото разработване на представлението ги кара да се губят и да изглеждат неубедителни (особено Валентин Ганев например, който играе д-р Спийви и направо на моменти не знаех какво прави на сцената...) Отличното изключение в този случай се нарича Иван Бърнев (Били Бибит), който е изключително убедителен в иначе трудна роля.

За съжаление, както сигурно се долавя и описанията ми, културната програма беше по-скоро разочароваща...

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”

Снимка: официалният сайт на филма

Дали пък „Светът е голям...” няма да се окаже спасението на българското кино? Майната му, понякога си е направо редно да използваме гръмки изказвания, особено ако така се чувстваме.

Истината е, че в последните 20 години има и други български филми, които да са ставали за гледане и дори да са били приятни (веднага се сещам за един чудесен „Изпепеляване” с Параскева Джукелова, Деян Донков и Стефан Вълдобрев), но в последните 2-3 години имаме истинска „експлозия” от качествени ленти. Започна се с „Дзифт”, но „Светът е голям...” с най-голямо спокойствие го слага във вътрешния си джоб.

Издайничества по сюжета нататък...

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” проследява историята на едно карловско семейство, разделено от тежката съдба на емиграцията през Желязната завеса. Бай Дан (в ролята – югославската легенда Мики Манойлович, който играе превъзходно) е местният майстор на таблата и местната „голяма уста” с подобаваща история с „народната власт” и ДС. Жена му – баба Сладка е типичната българска жена, която е готова на всички за семейството си (Людмила Чешмеджиева прави изключително симпатична и ненатрапчива се роля и заслужава големи похвали дори само за сцената, в която получава картичката от близките си – една от най-емоционалните във филма).

Дъщерята на бай Дан и баба Сладка – Яна (Ани Пападополу) е омъжена за Васко (Христо Мутафчиев), който работи в местния завод. Синът им Сашко (в ролята немския актьор Карло Любек) е любимецът на бай Дан и бъдещата звезда на таблата. До момента, в който бащата на Сашо не взима решението тримата с майка му да избягат зад граница. Причината е, че Васко е притискан от местния ДС-дерибей (в ролята страхотен Николай Урумов) да следи и да доносничи срещу тъста си. Сцената, в която подгизналия Васко играе табла с бай Дан и косвено му разказва какво се случва и също косвено получава съвет какво да направи също е много оригинална.

Оттам нататък действието в ретроспекциите проследява перипетиите на семейството от двете страни на завесата – трудното бягство и първите тежки дни в бежанския лагер край Триест, Италия.

Същевременно в основната линия на действието филмът започва в катастрофа, в която родителите на Александър (вече 20-и-няколко годишен германец от източен произход) загиват, а той загубва паметта си. Остарелият му дядо Дан идва от България, за да го види и съвсем по нашенски си поставя за цел да върне внука си към живота и да му помогне отново да намери пътя си.

Историята навярно е достатъчно клиширана, но е и оригинална. Има много елементи и малки детайли в нея, които създават крайно приятно впечатление за филма (например в един общ план в края на филма, пътуващите с колело бай Дан и Александър преминават покрай предизборен билборд на героя на Николай Урумов – бившият ДС агент – който вече е строител на „Нова България”).

Оценка (по скалата на ju): твърдо 5!

Agora :: „Агора”

Алехандро Аменабар за пореден път показва колко талантлив режисьор е. Ако името не ви говори нищо, може би ще си спомните един странен филм, наречен Vanilla Sky (Ванила скай), с участието на Том Круз и Пенелопе Круз (по това време точно не бяха ли и гаджета?) Точно този странен ванилен филм е американският вариант на испанския оригинал "Отвори очи" (Abre los Ojos) на Аменабар (където също играе Пенелопе!)

В родината си Испания Аменабар е много известен и то главно със странните си и често страшни филми, но доколкото ми е известно "Агора" е първият му опит с историческото кино. И какъв опит само! Не четете нататък, ако издаването на детайли за сюжета, ще ви развали удоволствието от филма!

Без съмнение "Агора" ще предизвика бурни реакции. С варварското си и вандалско изобразяване на ранните християни, които превземат "стария свят", пресъздадено в условията на египетската Александрия през 3-4 век, Аменабар със сигурност ще си навлече много врагове (Opus Dei, къде спите бе?) Само като ексцентрична подробност ще споделя, че първият коментар в "Програмата" под описанието на филма е критика към "несправедливото" анти-християнство на "гей-режисьора". Всяко зло за добро, както се казва...

На фона на религиозните брожения и сблъсъците между християни и езичници, Аменабар проследява историята, прозрението и последните дни на философката (т.е. астрономка, математичка и пр.) Хипатия (играна от Рейчъл Вайс) – един от най-блестящите умове на епохата си.

Разбира се повелите на модерното комерсиално кино са неотменими и "Агора" не е история за религия и наука, а най-вече за любов! Един от учениците на Хипатия (тя е античният аналог на професор) и бъдещ префект на Александрия е влюбен в нея и иска да я вземе за жена, предложение, което бива категорично и безсърдечно отказано. Тайно влюбен (това сигурно е университетската преподавателка с най-много обожатели в историята!) е и един от собствените ѝ роби, които по-късно, по време на погрома срещу главния езически храм и Александрийската библиотека, без малко не убива господарката си, избягва, след като тя го освобождава, и става... воинстващ монах.

До края на филма Хипатия избира да остане сама, прави най-великите за времето си открития и бива убита от същите тези воинстващи монаси, към които се присъединява бившият ѝ роб, заради безбожност, вещерство и т.н.

Не се подвеждайте по несериозния ми разказ, тъй като филмът е много добър. Аменабар някак много умело успява да смеси епичното и баналното в хомогенна емулсия, така че да не останем нито с прекалено сладникаво-помпозно, нито с глетаво-кисело усещане в устата. Искам да обърна специално внимание на заснемането на лентата – за първи път ми прави впечатление толкова символизъм в начините на снимане. Това може да означава, че е прекалено натрапчив, но в никакъв случай мен не ме подразни, напротив даже.

В крайна сметка за тези, които обичат историческото кино, дори и без грандиозни батални сцени, "Агора" ще е прекрасен избор. Аз явно спадам към тях.

Оценка (по скалата на ju): 4

Актуализация: Явно не само за аз харесвам филма - "Агора" спечели 7 награди "Гоя"

The Wolfman :: „Човекът-вълк”

Официален постер: impawards.com

Режисьор: Джо Джонстън
С: Бенисио дел Торо, Антъни Хопкинс, Емили Блънт, Хюго Уийвинг

Май отдавна не ми се беше случвало искрено да съжаля, че съм дал пари за кино. Не, не – всъщност повече съжалявам, че се подлъгах по ефектен трейлър и гръмки имена в актьорския състав. Все пак някак си все ми се струваше невъзможно да видя Бенисио дел Торо редом до Антъни Хопкинс във филм, който няма никакъв смисъл!

За съжаление обаче „Човекът-вълк” се оказа точно това – доста милиони пръснати за пръснати черва, кръв и други ефекти и твърде малко драма, която да ни задържи в напрежение. Непреодолимо беше желанието да си погледна часовника твърде често.

Жалко, защото закалката на филма никак не е лоша. Викторианска Великобритания, огромно старо имение в провинцията, Лондон и цигани (тази година явно фиксацията ще е върху ромското население по света). Но ако искате да получите истинска атмосфера, по-добре се насочете към „Шерлок Холмс”, отколкото към това творение.

Антъни Хопкинс явно вече е решил да се погрижи за старините си и се е отдал на часпром в каквото му падне и където плащат най-добре. Бенисио дел Торо явно също не иска да рискува „в условията на икономическа криза”, но поне се раздава с всичко, на което е способен. Хюго Уийвинг заслужава отбелязване, защото успява да изиграе инспектора от Скотланд Ярд с почти същата убедителност, с която играеше и Агент Смит в „Матрицата”... и почти по същия начин. Искам да обърна малко внимание на Емили Блънт – тя го заслужава най-малкото поради факта, че успява да докара автентичен британски акцент – единствена от 4-ата изпълняващи основните роли във филма (и двама от които британски перове по сценарий).

За съжаление режисьорът на филма с нищо не успява да ни накара да се страхуваме. Филмът е кървав, прекалено кървав – навсякъде летят крайници, глави, кръв и черва, но това може в най-добрия случай да ни отврати. Винаги има нещо съмнително, когато с ефекти и кръв се компенсира нещо друго липсващо.

Това е. Като цяло „Човекът-вълк” е скучен, постен, прекалено кървав и разочароващ. Не препоръчвам.

Оценка по скалата на ju: 1

The Fourth Kind

Официален плакат: impawards.com

Бих искал да започна с предупреждение, че хората, които все още не са гледали филма и смятат да го правят, е по-добре да оставят четенето на това ревю за след това. Предупредени сте!

На непредубедения ум "Четвъртият вид" сигурно ще се стори много впечатляващ филм. Всички обичаме страшните истории за извънземни и отвличания (лично аз бях луд по сериала "Досиетата Х" и за нищо на света не пропусках епизод, когато филмът се излъчваше по българската телевизия). Комбинацията с 'based on actual events' - тоест "по истинска история" ни кара истински да настръхнем и да се оглеждаме на път за вкъщи от киното.

От Cloverfield насам продуцентите и режисьорите откачиха по това да залагат малки клопки във филмите, комбинирани със 'следи' в реалния живот, сякаш филмите са истина. И трябва да признаем, че тия похвати работят добре. Но все пак е хубаво или да оставиш зрителите си с ясното усещане, че това, което са гледали не е съвсем истинско... или когато им кажеш, че е истина - наистина да е такава.

"Четвъртият вид" залага на втория вариант, но много проста проверка в Уикипедия ни разкрива, че целият сюжет е художествена измислица.

Истинските достойнства на филма се крият в това, че той наистина е страшен. И не по онзи гаден и извратен начин на Saw или подобен филм, който най-просто се описва като "Не знам откъде ще изскочи убиецът", а по истинския вдървяващ страх от неизвестното.

Но за да изпитате това е задължително да не знаете, че целият сюжет е скалъпен и препоръчително да гледате филма на кино.

Интересен факт: Добре, че имам навика да чета ревюта в сайта на Роджър Ебърт - оказва се, че макар действието във филма да се развива в Номе (или Ноум), Аляска, всъщност по-голямата му част е снимана в... България. Супер. :)

Il Divo

Благодарение на Ники Павлов „Черната станция” попаднах на филма на Паоло Сорентино Il Divo (в превод „Великолепния”?), посветен на италианския политик Джулио Андреоти.

Нищо ли не ви говори? Ако трябва да ви го опиша, може би ще го сравня с приятеля на нашия възлюбен министър-председател – Силвио Берлускони. И после ще направя уговорката, че да обясняваш Андреоти с Берлускони е като да обясняваш какво е неаполитанска маргарита с аналога ѝ, който сервират в „Дон Домат” на Веслец. Не че им е лоша пицата, ама нали...

Странен филм е това. Трябваше да си дам малко време да го обмисля докато стигна накрая до заключението, че всъщност е брилянтен. Хуморът на Сорентино е изключително тънък и върви много леко покрай цялата нишка от пошлост, подлост, корумпираност, и мачкаща безкомпромисност, с която режисьорът описва италианската политика. На фона на всичко това вървят доста сцени, ала Тарантино (цитирам Ники Павлов), но без плоската и тъпа бруталност на въпросния (съжалявам, така и не станах фьен).

Играта на Тони Сервильо е просто великолепна, признавам, че идея нямам какво е представлявал истинският Андреоти (достатъчно млад съм да не го помня...другите да му мислят), но образът, който изгражда е много достоверен, макар и странен за подобна фигура (прегърбен, напълно лишен от емоция, големи рогови рамки на голяма глава, пречупени от очилата уши – гротеска!).

Олигофреничният външен вид обаче е в противоречие (и така подчертава) огромния интелект и хитрост на Андреоти. Едно от най-красивите и забавни неща във филма са лафовете, които идват изненадващо и ни оставят превити на две от смях. Любимият ми е още в началото, когато Андреоти разговаря със свещеника си в безименна римска църква. Отчето го сравнява с друг политик, който ходи на църква, но се моли на Бог, за разлика от Андреоти, който разговаря със свещениците, на което главният герой отвръща „Свещениците гласуват, Господ – не.”

Ако се опитате внимателно да следите хронологичната нишка на събитията най-вероятно ще се разочаровате. Споменават се толкова много имена и събития, че дори за италианец, добре запознат с периода най-вероятно ще е трудно да проследи действието. Но явно не това идеята. Идеята е просто да видим огромния манипулаторски и интригантски потенциал на синьор Андреоти. И да го харесаме. Наистина, ако приемем, че добрите филми ни провокират, то този е много добър. Андреоти е толкова смирен и симпатично луд, че е много трудно да не ти хареса. И все пак човекът е безскрупулен манипулатор и (навярно) повече мафиот отколкото държавник. Но разбира се това не му пречи и днес, на 90-и-няколко, да е пожизнен сенатор в Италианския парламент...

Бонус: Тони Сервильо като Джулио Андреоти (ляво) и Джулио Андреоти като... Джулио Андреоти:
Снимките: от тук

Аватар

Официален постер от impawards.com

Мдаааам... Най после! И горе-долу поличих това, което очаквах. Месеци назад ми беше ясно, че „Аватар” ще изуми с визуалните си ефекти и ще накара всички да завиждат, надувайки мускулите си от дигитални сини човечета, които правят физиономии съвсем като на истински хора. Общо взето беше ясно, че филмът ще задоволи свръх-очакванията от гледна точка на пищност и зрелищност.

Стоеше обаче въпросът дали „Аватар” ще може да надскочи далеч по-скромните очаквания от гледна точка на сюжет. Е, познайте... Айде напънете се малко.

Историята е толкова болезнено романтично клиширано сладникаво епично тъжно геройски банална, че направо се чудя тоя филм как не сме го гледали преди. Всъщност, май сме го гледали, но всеки е гледал по нещо различно. Нема страшно, ще го гледаме пак – стига да имаме очила за 3D-то.

Ей, не се подлъгвайте по мрънкалско-наставническия ми тон. Филмът все пак е интересен, без да бъде затормозяващ. Примерно няма нужда от много обяснения защо планетата Пандора е толкова важна за човечеството... опа, искам да кажа корпорациите (понеже те не се управляват от хора, раз'ираш ли, а от кръвожадни и алчни прасета – това до голяма степен е вярно!) Важното е, че кило и канче камък струва 20 милиона. (Както казваше една моя любима начална учителка в часовете по математика „Какво?! Круши, ябълки, лимони?”)

Ако в пост-модернистичните ви, прекалено ентелегентни глави се пръкнат други подобни въпроси и питания можете да се почешете с очилата за 3D виждане така, че после да ви е гнус да си ги сложите. Но това са детайли.

Кой ще ти мисли за малките неща, след като може в продължение на горе-долу 3 часа да се наслаждава на един прекрасен и зрелищен свят-джунгла, населяван от корени и грудки, до последния готвещи се за конкурса „Мис Растение”, животни, за които смрадта и грозотата е въпрос на чест и хуманоиди, които от рано са еволюирали в кръстоска между Нелсън Мандела и мега-лъскаво Ферари с карбонови елементи.

В заключение какво да ви кажа – ако „Аватар” е 3D като ефекти, то като история филмът е абсолютно 1D (тоест плосък). Средноаритметично 2D и така и се чувствам...