Битката за Бузлуджа

В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните

Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к "Седем" преди 10-ина дни.

„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.

Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.

Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.

Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.

Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).

И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).

Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.

Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.

Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.

Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.